През 2011 г. прекарвах цели нощи в чатене по Skype. С обич и носталгия си спомням за една отминала ера на онлайн близост. Това пише в The Guardian Адриан Хортън дни преди завинаги да остане в миналото един легендарен софтуер, свързан с младостта ни. Ето откъс от нейното надгробно слово.
Съмнявам се, че много хора скърбят за края на Skype. Небесносинята програма, която революционизира видео разговорите – мястото за всякакъв вид връзки на далечни разстояния в началото на 2010-те, не беше актуална почти десетилетие, когато Microsoft обяви предстоящата й смърт.
Моите лични отношения с тромавата смесица от видео, глас и чат на Skype достигнаха своя връх през 2011 г. През същата година Microsoft го купи за 8,5 милиарда долара, само за да го остави да повехне в сянката на професионалните, по-малко пикселизирани опции. До 2014 г. той беше на практика остарял. Видео разговорите се изместиха към по-интегрирани приложения като FaceTime, а графикът ми в колежа не позволяваше бъгави, досадни часове висене пред компютъра. Snapchat беше далеч по-успешен.
Като повечето хора, почти не съм докосвала Skype от десетилетие.
Новината, че Microsoft ще го закрие на 4 май и ще обедини данните му в безплатната версия на Teams, ме накара да вляза отново. Намерих малко следи от предишния ми процъфтяващ живот в Skype – десетина съхранени любовни излияния, шепа фишинг линкове от бивши фаворити, които също отдавна бяха напуснали платформата.
И все пак, трябва да призная нещо за Skype. Беше място, където през 2011 г. прекарвах цели нощи в бъбрене над неясно видео, дискутирайки нещата от живота и ерата на технологиите. Спомените ми за тези нощи са свързани с призрачната, критична, неразбираема интимност, с човешката близост, която също се усеща като отминала.
Прекарвах десетки часове в Skype в гимназията, в стремежа си да не прекъсвам връзка с по-възрастните си приятели, които напуснаха града и вече бяха студенти. Или пък в сладки бръщолевения с пубери от други места, които срещах по време на колежански посещения.
Skype беше остров на близост – повече от текстови съобщения, но не съвсем истинско нещо – който преплиташе емоции и пречупваше действителния живот по начин, труден за обяснение. Той беше връзката с хора извън моя малък свят – хора, по-възрастни от мен, по-готини от мен, ходещи на повече партита от мен...
Цяла нощ във видео беседа, в която слушах приятел да преразказва авантюрите си в живот, непознат за мен, вкопчена и очарована от факта, че той все още иска да говори с мен. Една смътна романтична връзка, поддържана жива от подобието на интимност и обещанието за реална среща. Можехме да си пишем домашните заедно, моята спалня да бъде неговия студентски хол. Можех да се срещам с двуизмерните версии на приятелите му. Вечно състояние на „ще се обади-няма да се обади“ без никаква перспектива да се видим. Или пък мимолетно ново приятелство, преработващо смъртта на общ приятел в дълги, отчаяни глътки разсъждения за битието – това беше навсякъде в Skype.
Признавам, че е трудно да се разграничи този копнеж от носталгията по онова по-простичко време[...] Когато вече избледнелите връзки все още имаха някакъв път, когато технологичните интерфейси изглеждаха тромави и груби, защото бяха толкова нови. Когато младостта позволяваше безкрайно усещане за възможности и когато неосезаемата тежест на връзките, приятелски или любовни или някъде по средата, лежеше върху този свещен, раздрънкан портал към друг компютър. Другият човек светеше в синя светлина, там някъде. Толкова близко и толкова далече[...]
Не беше истинският живот, но за тогава беше достатъчно добро – бодрият звук, зърнестата текстура и нетърпеливата откритост на една епоха. Почивай в мир.
