Худ. Жан-Леон Жером, Wikimedia Commons
През 1901 г. Дънкан Макдугъл от Хавърхил, Масачузетс, решава за започне серия от опити, с които да докаже, че душата съществува. Всичко, от което се нуждаел, били хора, готови да умрат под негово наблюдение, и кучета. Той публикува резултатите от своите експерименти през 1907 г.
Лекарят вярвал, че душата има физическа маса и следователно би трябвало да е възможно да бъде претеглена. Най-добрият начин да докаже теорията си била да претегли умирающ преди последния му дъх и веднага след това. Разликата в теглото би била теглото на душата на починалия, смятал Макдугъл. Намерил доброволци – хора с тежки диагнози в терминален стадий, които били съгласни да ги претеглят в смъртния им час.
Той конструирал специално легло в кабинета си. То било поставено върху голям кантар. Всички течности и твърди вещества, загубени от тялото в процеса на предсмъртна агония, трябвало да бъдат уловени от кантара и включени прецизно в изчисленията на общото тегло.
„За съжаление, везните ни не бяха прецизно настроени и имаше доста намеса от хора, противопоставящи се на нашата работа“, пише Макдугъл за един от отхвърлените тестове. При друго замерване пациентът починал, докато експериментаторът настройвал кантара.
Резултати все пак имало – при едно от замерванията в момента на последния дъх били отчетени минус 21,3 грама. Но имало случай, в който пациентът загубил 14 грама, преди да му бъде проверен пулсът и да бъде потвърдена смъртта, след което е загубил 42,5 грама. Академичните среди се отнесли твърде скептично към опитите на Макдугъл, но той бил категоричен, че е доказал съществуването на душата.
За да убеди колегите в правотата си, той решил да направи и контролни експерименти с 15 кучета, умъртвявани с инжекция. Тъй като по онези времена се смятало, че животните нямат душа, се очаквало да няма разлика в теглото на животинките преди и след смъртта. Това показал и кантарът. Колегите му от научния свят били възмутени от новите публикации и ги подложили на унищожителна критика.
Резултатите на Макдугъл били погрешни от самото начало поради съмнителната му методология, пише iflscience.com. Самият той признал, че е било трудно да се измери точният момент на смъртта. Всяка промяна в теглото, отбелязана в неговата много малка извадка от пациенти, можела да се отдаде на увеличено изпарение на потта и влагата, което се случва, когато телесната температура се повиши малко след смъртта, тъй като кръвта вече не се охлажда, докато циркулира. Кучетата пък се потят, но главно през лапите си, което означава, че всяка загуба на тегло би била минимална.
