Кадър от руския документален филм „Агафья. Вся её жизнь — подвиг“ Автори: екип на Руския технологичен университет МИРЭА (РТУ МИРЭА), https://www.youtube.com/watch?v=CfQDGxpQY2U
Историята на този род, оцелял в тайгата десетилетия, без да знае, че светът е минал през най-страшната си война, че съществуват телевизори, хеликоптери, телефони и свръхзвукови самолети, звучи като сценарий на филм за след апокалипсиса. Но е истинска.
Средната годишна температура в тайгата е минус 5 градуса по Целзий. Половингодишната зима носи сковаващи студове от минус 40. Стръмните й хълмове и гъстите борови гори правят почти невъзможно пътуването през нея – да се живее там е равно на прекомерни човешки усилия. Мечки, червени лисици и вълци са господарите по тези географски ширини. Сибирската тайга е най-голямата почти необитаема пустош на Земята. Това са близо пет милиона квадратни мили неплодородна земя, рядко населена, с градчета тук-там, в които живеят само няколко хиляди души.
През 1978 г. експедиция от съветски геолози тръгва към най-дълбоките и изолирани кътчета на тайгата. Както казва народът – в гори тилилейски, където никога не е стъпвал човешки крак. Прелитайки с хеликоптер, от високо над тайгата, те забелязват нещо, което изглежда доста необичайно – поляна с обработваема градина – ясно доказателства за наличието на човешки живот. Това изглеждало почти невъзможно за геолозите. Те били на близо 250 км от най-близкото населено място. Хората от експедицията разбрали, че им предстои среща с нещо невероятно. Галина Писменская, участвала в експедицията, по-късно казва, че когато са слизали от хеликоптера, натъпкали раниците си с лакомства и сувенири за „бъдещите ни приятели“, но взели и пистолет за всеки случай – не знаели какво ги очаква.
Обикаляли около мястото, където кацнал хеликоптерът. Открили признаци за човешко присъствие – издялкана дървена тояга, дървено мостче през буен поток, още лехи. Стигнали до колиба. Приближили се предпазливо. Импровизираната врата се отворила с изскърцване и от нея излязъл старец с дрипави дрехи и дълга, неподдържана брада. Със „страх в очите“, старецът прошепнал: „Е, щом идете толкова отдалеч, можете да влезете.“
Геолозите били изумени, когато прекрачили прага на колибата. Всичко изглеждало като рисунка от учебника по история на 19 век. Основата на колибата била от дървени пънове. Подът бил от картофени обелки и черупки от кедрови ядки, всичко тънело в зловеща мръсотия. В тази кочина живеело петчленно семейство – баща и четири деца на различна възраст. Най-малките от тях ревнали неудържимо при вида на непознати за тях хора. Разказват очевидците:
„Тишината внезапно беше нарушена от ридания и вопли. Едва тогава видяхме силуетите на две жени. Едната беше в истерия и се молеше: „Това е за нашите грехове, нашите грехове.“ Другата, скрита зад една подпорна греда, бавно се свлече на пода. Светлината от малкия прозорец падна върху ококорените й, ужасени очи и ние осъзнахме, че трябва да се махнем оттам възможно най-бързо.“
Карп Ликов, старецът, посрещнал геолозите, бил староверец. Ритуалите и начинът на живот на староверците не се е променял от 17-ти век. Те са преследвани в Русия в продължение на векове, още преди съветската власт. По времето на цар Петър Велики в края на 17-ти и началото на 18-ти век, староверците, които обичайно ходели с бради, са принуждавани да плащат данък върху буйното си лицево окосмяване.
Когато червените завземат властта, Карп решава, че е време да се оттегли някъде, където живеят малко хора и няма да бъде преследван жестоко – в Сибир. Един ден, през 1936 г., докато вадел картофи с брат си близо до малкото им селце, охранители от новосъздадения Алтайски резерват застреляли най-близкия му човек пред очите му (заради слухове, че е бракониер). Карп грабва семейството си (което по това време се състояло само от съпругата му, сина му Савин и 2-годишната му дъщеря Наталия) и изчезнал в тъмната сибирска пустош.
На Карп и съпругата му Акулина, вече в тайгата, им се родили още две деца – Дмитрий и Агафия. Това били уплашените до смърт ревящи деца от първата среща на геолозите със старообрядците. Те никога не били виждали живо човешко същество освен членовете на семейството.
Всичко, което знаели за цивилизацията, идвало от родителите им. Те ги научили да четат и пишат с помощта на стара семейна Библия. Не знаели нищо за света след 1936 г. – нито за Втората световна война, нито за Студената война. Всеки член на семейството трябвало да се научи как да оцелява, използвайки само ресурсите, открити в дивата природа.
Децата растели и ставали ловци и събирачи. Дмитрий, например, се научил как да убива животни без пушка или лък. Той копаел капани и преследвал животните, докато не грохнели от изтощение. Времената станали още по-трудни за семейството, след като Акулина починала през 1961 г. (приблизително) от глад. Останали само бащата и четирите му деца, борещи се за оцеляване.
През 1978-а геолозите опъват палатков лагер малко по-далеч от колибата. Скоро любопитството на отшелниците надделяло и започнали първите контакти. Отначало отказвали всичко, предложено им от геолозите, включително дрехи, храна и хляб. (Карп обяснил, че най-малките му деца никога не са виждали хляб). Скоро хората от новия и стария свят се сближили. Геолозите им разказали какво са пропуснали в света от 1936 г. насам и им показали съвременни открития като целофан („Господи, какво са измислили – стъкло е, но се мачка!“, възкликнал Карп) и телевизия (която едновременно ги уплашила и омаяла). Староверците пък показали на геолозите как да оцелеят в сибирската тайга, включително как да отглеждат култури в такива сурови условия.
Експедицията останала няколко години на това място (съставът на групата се сменял). Няколко пъти учените се опитали да убедят семейството да се върне в цивилизацията, но те отказали.
През есента на 1981 г. три от четирите деца на Карп (Дмитрий, Наталия и Савин) починали през няколко дни – две от бъбречна недостатъчност и едно от пневмония. Геолозите предложили да откарат болните членове на семейството до болница, но предложението им било категорично отказано.
Карп вече бил на около 80 години. Учените го убедили с най-малката му дъщеря Агафия да се преместят в село на 240 километра разстояние. Те се дърпали. На 16 февруари 1988 г., точно 27 години след смъртта на съпругата му, Карп починал в съня си.
Агафия Карпова Ликова, единственият оцелял член на рода Ликови, е жива и здрава, тази година навърши 80 години. Продължава да живее в сама в тайгата на Хакасия, където е прекарала целия си живот. Въпреки възрастта си, тя все още се справя сама с домакинството, гледа козички и кокошки и се моли пред старата семейна Библия.
Приема гости от време на време и получава помощ от доброволци и представители на староверската църква. Преди четири години Агафия пише писмо до олигарха милиардер Олег Дерипаска с молба да й построи нова къща, защото нейната къщурка почти рухнала. И той го прави. Добре, че става така, защото буквално няколко месеца след като се е изнесла в новия си дом, придошлите води на близката река събарят старата колиба.
