Лодката на Хосе Салвадор е малка – седемметрова, отворена, с извънбордови мотор и хладилна кутия за улова. Тя плавно се отделя от сушата, без някой да подозира, че това не е началото на поредния риболов, а на най-дългото оцеляване в историята на века.
Небето изглежда чисто, но в далечината се заражда буря. Когато вятърът се усилва, Хосе и Пинята не обръщат внимание – такива неща се случват често. Първата вълна като водна стена удря телата им. Лодката подскача и се накланя, но не се преобръща. Алваренга се хвърля върху оборудването, притискайки всичко, което може да ги спаси. Сипе се леден и обилен порой. Двигателят угасва, лодката губи навигация...
Когато бурята най-сетне отслабва и всичко изглежда малко по-спокойно, се оказва, че... нищо не е наред. Двигателят не работи, нямат никаква връзка със сушата, нямат дори компас. Повечето запаси от храна са отнесени от вълните, спасени са само няколко бутилки вода. Екипировката е наполовина загубена, а ориентирите за брега – изчезнали. Не се вижда ни бряг, ни кораб, само линията на недосегаемия хоризонт предвещава, че са сами...
Тишината на океана
След няколко дни лодката им е отнесена още по-навътре в окрития Пасифик. Алваренга и Езекиел са сами сред безкрая, гладът им е все още търпим, но жаждата е неумолима. На четвъртия ден най-после завалява дъжд – двамата събират всяка капка като съкровище. После дните започват да се повтарят с механична монотонност: горещина, сол, студени нощи и безкрайни часове.За да оцелеят, опитният рибар започва да лови с ръце всичко, което му попадне: риба, прелитащи птици, морски създания, костенурки. Понякога океанът е благосклонен, а друг път със седмици ги оставя с празни ръце.
Липсата на вода обаче ги принуждава да пият... кръв и собствената си урина.
Постепенно психиката на Езекиел се срива. Той започва да бълнува, вижда миражи, а в съня си намира вода, която в действителност липсва. Алваренга също започва да губи надежда, а нервите му се опъват като въже, изопнато от прекалено голям товар.
Разговорите между двамата секват. Силите не стигат за думи. През повечето време лежат, притиснати към пластмасовите стени или дъното на лодката, вслушани в шумовете на океана, празните стомаси и собствените си мисли. Макар че делят една и съща лодка, един и същ глад, един и същ океан – всеки от тях остава сам. Понякога дъвчат безвкусна водораслова каша, просто за да напомнят на телата си, че не са ги изоставили напълно.
Денонощията се сливат. Слънце. Сол. Палеща горещина денем и студени нощи. Зловеща тишина. Понякога и двамата се взират в хоризонта за земя, кораб, самолет, спасение... Но той остава неизменно пуст и безмилостен.
Когато отчаянието проговори
След около четири месеца, но никой не може да каже точно кога, Алваренга разбира, че следващата граница за изпитание няма да бъде буря или глад, а загубата на другия човек. Момчето отказва да се храни, все повече отслабва и по-страшно – губи разсъдък и сили. Кожата му се цепи, устните му са постоянно кървави, а мислите му блуждаят между световете. В тази безмълвна борба за оцеляване Езекиел умира...
Цялата история за чудодейното спасение на на Хосе Салвадор Алваренга прочетете в Списание 8, бр.1/2026 г.
