Снимка: Mihály Köles, Unsplash
Могат ли тези, които са засегнати най-много от социалното неравенство, да станат „невробиологично бедни“? Концепцията за невропластичност се появява през последните няколко десетилетия като популярно обяснение за това как мозъците се променят през човешкия живот. Според материал, публикуван наскоро в Science, Technology, & Human Values, вече е станало обичайно учените да използват тази идея, за да интерпретират социални проблеми, като бедност, в неврологична светлина.
Тим Бек обаче е автор на статия в madinamerica.com, която представлява критичен анализ на тази нова модерна тенденция, която е само един от най-новите опити за омаловажаване на социалния живот на хората до набор от невробиологични черти.
Както обяснява авторът на първата статия - Виктория Питс-Тейлър, професор по феминистки изследвания, пол и сексуалност в Уеслианския университет, неотдавнашните опити на невролозите да развият „нервни фенотипове на бедност“ възникнали след откритието, че „класифицирани, полови и рационализирани неравенства влияят върху телата по материален начин и формират научните разбирания за различията. "
Невронният фенотип е „наблюдаем набор от мозъчни характеристики, формирани от взаимодействието на организма с неговата среда.“ Това е различно от предишните напъни на медицината да свърже психиатричните диагнози с генотипите.
Общата идея за структурна невропластичност очевидно се харесва на всеки, който счита, че жизнените преживявания на индивида са причинени повече от общата сума на неговите генетични и / или невронни връзки. И все пак, някои учени се обявяват за сдържаност при прилагането на концепцията за невропластичност твърде широко, като предупреждават, че много претенции, свързани с нея, са завишени.
Тезата, звучаща малко като едновремешното марксистко заявление, че „битието определя съзнанието“, може да се използва по различни начини, за да се правят на моменти противоречиви изводи за естеството на мозъчното развитие. От една страна мозъкът е постоянно променящ се и развиващ се орган. От друга, има тенденция към обезличаването на мозъчните гънки и оформянето на „пластмасовият мозък“ – пасивен, лишен от опит и уязвим на външно вмешателство и манипулация.
При първата от тези две перспективи акцентът е върху това как мозъкът може да бъде реконструиран активно от една серия от преживявания до друга. С второто, мозъкът е конструиран като нещо като празен камък шисти, който може да бъде вечно податлив (понякога постоянно) на кондициониране от влиянието на околната среда.
Психолозите и невробиолозите наблюдават как мозъкът ни се променя непредвидимо чрез взаимодействието ни с околните през целия ни живот. И все пак невропластичността все повече се превръща в част от модели за оценка на риска, използван за прогнозиране на социалните заплахи за нормалното човешко развитие.
Тази концепцията се използва все повече в рамките на „невронауката на бедността“ за насърчаване на форма на биосоциален детерминизъм. Сиреч на бедните да им се внуши, че нямат ресурса да мислят и да работят като богати и затова да не се пънат да стават такива.
