Траян Антов е дългогодишен спортен журналист. От няколко години работи във вестник „Трета възраст", където се пренасочва към социалните теми. В средата на септември двамата с дъщеря му Мария направиха едно отдавна планирано пътуване до Барселона. Коментарите към авторските снимки са сладък коктейл от любопитството на пътешественика и тънкото чувство за хумор на добрия разказвач.
Гъските в двора на катедралата също минават за туристическа атракция. Мислех да ги пропуснем, защото и у наше село си имаме гъски, но Мими рече, че докато не ги видим, няма да си тръгнем от Барселона. По-добре да не ги бяхме видели. Още щяхме да сме си там.
Богаташът Пере Мила дава поръчка на Антони Гауди да му построи къща, в която да живеят с младата му жена. Гауди винаги работи бавно и Мила казва, че парите му няма да свършат, но търпението му - да. Все пак, след 6 години - през 1912 г., домът е завършен. Местните го кръщават Ла Педрера (Каменоломната).
На покрива на Ла Педрера. Декоративните приумици на Гауди винаги изпълняват и някаква функционална задача. Това са комините. Гауди е казвал, че в природата няма прави линии. А неговите работи винаги са вдъхновявани от природата.
Коридор в Ла Педрера. Крив, разбира се. В цялата къща няма носещи стени. Тяхната функция се изпълнява от вътрешните дворове. Които имат още една роля - осветяват помещенията от втора страна, освен откъм улицата.
Гауди проектира от ергономични дръжки на врати, през мебели и интериор, до квартали и паркове. Това е втората му най-прочута къща - Каза Бальо. Може би най-известното изречение, казано за Гауди, е на неговия преподавател в барселонския факултет по архитектура: „Днес ние даваме диплома на Антони Гауди, но не знаем дали я даваме на архитект, на гений или на луд човек“.
В Барселона са работили и други отлични архитекти, но широката публика я свързва само с Гауди. Административната сграда на пристанището. Видимо не е на Гауди.
Стадион „Камп Ноу“
В тунела, който води към терена на стадион „Камп Ноу“, има параклисче. Ето защо футболистите на „Барселона“ играят толкова добре.
Колумб сочи към България. Сериозно. Проверихме го с компаса. Само че Аспарух е открил България много преди него.
Макар да изглеждат безсмислени, картините на каталунския модернист Жоан Миро имат смисъл. Само дето трябва някой да ти го обясни. Миро е работил още скулптура, керамика, гоблени, декорация. Всичко е подготвял с дълго обмисляне, а не е сядал и рисувал, както му падне. Запазени са много ескизи, които е правел на дадена картина, преди да започне работата си по нея.
Крепостта на хълма Монжуик. Строена е през XVII век. По времето на Франко е използвана за затвор. През 30-те години Каталуния се обявява за отделна държава в рамките на испанската република с президент Луис Компани. След края на гражданската война той емигрира във Франция. Там е арестуван от нацистите, върнат е в Испания и е екзекутиран в крепостта Монжуик. На една от табелите там е написано, че впоследствие Франция и Германия са се извинили за убийството на Компани, но Мадрид все още не е направил това. Още един знак за враждата между Барселона и Мадрид.
Гауди работи 40 години над „Саграда Фамилия“ и за това време завършва само една от фасадите. Когато му казвали, че се бави, той си имал един дежурен отговор. Сочел небето и казвал: „Нашият клиент не бърза. Той има достатъчно време на разположение".
Гауди обръщал изключително внимание на осветлението. Западният витраж на „Саградата“, откъдето залязва слънцето, е в златисто и червено, а източният - в по-приглушени синьо-зелени тонове. И при двата отгоре надолу се върви от по-светло към по-тъмно.
И отново природата. Носещите колони на „Саградата“ представляват гора и са изработени от различен материал в зависимост от тежестта, която трябва да понесат. Изчислени са така, че за разлика от другите готически катедрали, тук няма хоризонтални носещи опори.
Парка „Гуель“
Пейките в парка „Гуель“. Долу правите линии!
Паркът „Гуель“, между другото, е пълен с папагали. Папагали кацаха и по клоните пред хотелския ни прозорец.
Тръгнахме си, без да ни арестуват. Доколкото имахме контакти с каталунци, ги усетихме като мили и общителни хора. Като онзи възрастен мъж на съседната маса в едно кафене. Донесе ни чиния с два вида от обработеното по специален начин филе, така че да няма холестерол. Той не знаеше английски, ние не знаехме испански и въпреки това си поговорихме добре :) Или служителят в метрото, който много напираше да ми свали куфара по стълбите. Макар че нито му е задължение, нито съм му го искал. С две думи - симпатяги са каталунците. А преди да тръгнем, бях чел, че те са по-хладни от останалите жители на Испания. Какви ли пък са другите испанци тогава? Май ще трябва да го проверим лично.
Една разходка из Барселона, осъществена с любезното съдействие на селфи стика на Мария Антова.