Проспер Мериме (28 септември 1803 г. - 23 септември 1870 г.) е френски драматург, историк, археолог и автор на новели. Из под неговото перо излиза един от най-вълнуващите образи в света на операта, театъра, балета и киното - на баската циганка Кармен. Нека си припомни нейната харизматичност. Преводът от френски е на Огнян Бранков.
Вдигнах очи и я видях. Беше петък и никога няма да забравя този ден. Видях същата тази Кармен, която познавате и у която ви заварих преди няколко месеца.
Тя беше с доста къса червена пола, която откриваше съдрани чорапи от бяла коприна и красиви обувчици от червен марокен, завързани с огненочервени панделки. Тя отмяташе мантилята, за да покаже раменете си и големия акациев букет, който се подаваше от блузката ѝ. В ъгълчето на устата си държеше акациев цвят и вървеше, поклащайки бедра като млада кобила от кордовския конезавод. В моята страна една жена, облечена в подобен костюм, би карала хората да се прекръстят. Но в Севиля всеки ѝ подмяташе по някой закачлив комплимент; тя отвръщаше всекиму, като го стрелкаше с поглед, опряла ръка на хълбока си, безсрамна като истинска циганка, каквато си беше. Отначало не ми хареса и аз отново подхванах работата си; но тя, по обичая на жените и котките, които не идват, щом ги зовеш, а идват, когато не ги викаш, се спря пред мен и ме заговори.
— Куме — обърна се тя към мен по андалуски обичай, — подари ми тая верижка, за да нося на нея ключовете от ковчежето си.
— Тя е за шилото на пушката ми — отвърнах аз.
— За шилото ли! — възкликна тя през смях. — Господинът явно плете дантели, щом се нуждае от игли.
Всички наоколо се разсмяха. Усетих как се изчервявам и не знаех какво да отговоря.
— Хайде, сърце мое — продължи тя, — наплети ми седем аршина черна дантела за една мантиля, плетачо на душата ми.
И като взе акациевия цвят, който беше в устата ѝ, тя го запрати с едно движение на палеца точно между очите ми. Господине, сякаш ме удари куршум… Не знаех къде да се дяна и останах неподвижен като дърво. Когато тя влезе във фабриката, видях акациевото цветче на земята пред краката си; не знам какво ме обхвана, но го взех, без да ме видят другите, и го скътах грижливо в куртката си. Първата глупост!
Минаха два-три часа. Аз още размишлявах над случката, когато в караулното помещение нахълта един задъхан портиер с изплашена физиономия. Той каза, че в голямата зала за пурите имало убита жена и трябвало да се изпрати стража. Вахмистърът ми нареди да взема двама души и да проверя какво се е случило. Взех хората си и отидохме...
...
— Аз пък — казала Кармен — ще направя бузата ти поилка за мухите, като кораб ще я нашаря.
И още в същия миг — раз, два! — с ножа, с който обрязват края на пурите, тя изписала по лицето ѝ свети андреевски кръстове.
Случаят бе ясен; хванах Кармен за лакътя.
— Сестро — казах учтиво, — трябва да ме последваш.
Тя ме изгледа така, сякаш едва сега ме позна; но каза с примирен глас:
— Да вървим. Къде ми е мантилята?
Загърна се така, че да се вижда само едно от големите й очи и последва хората ми кротка като агънце. Когато се завърнахме в караулното помещение, вахмистърът каза, че работата е сериозна и трябва да отведем жената в затвора. Пак аз трябваше да го сторя. Поставих я между двама драгуни и ги последвах отзад, както подобава на един ефрейтор в подобни случаи. Потеглихме към града. Отначало циганката мълчеше; но на Змийската улица — знаете я, тя напълно си заслужава името заради многото криволици, — на Змийската улица тя започна да смъква мантилята, за да ми покаже съблазнителната си мутричка, и като се извърна към мен колкото може повече, попита:
— Господин офицер, къде ме водите?
— В затвора, мое бедно дете — отговорих аз колкото можех по-нежно, както доблестният войник трябва да разговаря с арестуван, особено ако той е жена.
— Уви! Какво ще стане с мен? Господин офицер, пожалете ме! Вие сте така млад, така мил… — После понижи глас и добави; — Пуснете ме да избягам и аз ще ви дам късче от бар лачи, за да ви обикват всички жени.
Бар лачи, господине, е магнитен камък, с чиято помощ, твърдят циганките, те могат да вършат всякакви чародейства, стига да се използува умело. Дайте на някоя жена да изпие щипка бар лачи, разтворена в чаша бяло вино, и тя няма да ви устои. Аз отговорих колкото се може по-сериозно:
— Не сме тук, за да говорим глупости; трябва да отидем в затвора. Такава е заповедта и с нищо не мога да помогна.
Худ. Ана Виноградова, 1975
...
— А аз съм от Етчалар — каза тя (това е на четири часа път от нас). — Цигани ме доведоха в Севиля. Работех във фабриката, за да събера пари и да се върна в Навара при бедната ми майчица, на която съм едничката опора, и при нашата малка barratcea с двадесет ябълкови дръвчета за вино. Ах, да бях сега у дома под бялата планина! Оскърбиха ме, защото не съм от този край на мошеници и търговци на гнили портокали; тези голтачки се нахвърлиха върху мен, задето им казах, че всичките им хаки от Севиля не биха уплашили с ножовете си един наш юначага със синьо таке и макила. Другарю, приятелю мой, нищо ли няма да направите за една ваша землячка?
Тя лъжеше, господине, винаги е лъгала! Не зная дали поне веднъж в живота си това момиче е казало думичка истина; но когато говореше, аз й вярвах! Това беше по-силно от мен. Изкълчваше баския език, но аз повярвах, че е наварка; а само очите й, устата и цветът на кожата й издаваха нейния произход. Бях луд, не се спирах пред нищо. Мислех, че ако испанците дръзнеха да се изкажат лошо за моя край, бих им нарязал лицето така, както тя постъпи с другарката си. С една дума, бях като пиян; започнах да говоря глупости и бях готов да върша такива.
— Земляк, ако ви блъсна и вие паднете — продължи тя на баски, — едва ли тези кастилски новобранци ще ме хванат.
Честна дума, забравих и заповед, и всичко и казах:
— Добре, приятелко, землячко, опитайте и нека планинската Богородица да ви е на помощ...
Из "Кармен", Проспер Мериме
Катарина Вит като Кармен, в постановката на лед по музиката на Бизе.