Наука30 септември 2017

Човек трябва да обича съдбата си

Рангел Вълчанов: Времето е гениално, защо го обвинявате за несгодите си?

На днешния ден преди 4 години, на 84 г. от този свят си тръгна, без да ни каже закъде пътува, Рангел Вълчанов, определян от колегите си като най-добрият български режисьор на ХХ век. Негови са емблематични за българското кино филми като "Инспекторът и нощта", "Следователят и гората", "Лачените обувки на незнайния воин", "За къде пътувате?", "А сега накъде?". Някои го наричат българският Фелини... Думите му са точно толкова силни, колкото и крясъкът на камерата му, както и мълчанието на кадрираните послания...

Шопските думи на баща ми: "Аз съм зле, но питаш ли я болестта какво ѝ е, щом не може да излезе наглава с мен." Или: "Ако сега, сине, не умрем, да знаеш, че никога няма да умрем." Тези мъдрости ми помогнаха да надхитрям болестите. Щом се появеше нова болест, сядах пред белия лист и тутакси започвах своя ПРЕДГОВОР за последно: "И сега вече, след като съм безнадеждно болен..." Тук спирах и белият лист се озъбваше бял пак до следващата болест. Сега стискам зъби и вече не търся Бърза помощ, макар че душата ми отколе копнее да бъде превързана.

Българският народ - без глас. Измъчен народ. Говори нещо на някого си, а всъщност това е един монолог. Народът само си намига, псува и никой не го чува.

Да, да, ние, които сме изпълнени с обич към себе си, и после от жалост... знам ли вече от какво, сме и подли. Подли затова, че винаги намираме топли думи за себе си и топлим и отглеждаме своята подлост.

Годините - натрупаните - ни учат да чистим съвестта си, да ставаме по-смирени, по-благородни, по-всеопрощаващи, докато спрем до финалната граница, за да открием своята суетна преходност.

Душата на човека не е пазар. Човек трябва да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, каквото си иска, това да прави. Но там, на възглавницата!

Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от чувството за малоценност, нищожност, се фукате и търсите алиби да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали веднъж в тази епоха, ще трябва да изгълтате всички жаби, змии, гущери... и всички лайна..., преди да вземете последният влак. Разбирате, макар и късно, че лошотията е толкова голяма, че сме осъдени на всичко отгоре и да раждаме, да продължаваме рода си, да възпитаваме себе си и децата си на номерата спретнати от това всемогъщо ВРЕМЕ.

Хората казват: времето е лошо. Не е вярно! Времето винаги е добро. Представете си, че само грее слънце! Или пък само да вали дъжд. Ще се побъркам! А колко е хубаво - да вали сняг, после да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.

Да обичаме веригите си - те са нашата свобода.

Нещо някъде по пътя се обърка и камъните вече падат по твоята и моята глава в стремежа си да излезем победители. Да не забравяме прочутата карикатура на Илия Бешков с трупа и над него уплашен убиецът с тоягата и гениалният надпис: „от дума на дума, па... " В този спор първо да изхвърлим тоягата, да признаем, че правото е на този отсреща, да снишим тона и да отричаме, че вършим добрини именно защото ги вършим! От уважение към сърцето си да сме скромни, както ни учи древната мъдрост...

Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем.