Като стърчащи мокри камъни от бурното течение на живота...

„Изрисуваното със светлина" е все едно вдълбано в гранит, впечатано в лунния реголит - завинаги.

Когато навлезем в юношеството, забелязваме, че всичко навред тече, нищо не остава същото.

Нататък свикваме, само от време на време се изненадваме, посещавайки например селото на баба и дядо - не можем да го познаем. Настоящето се превръща в минало сякаш все по-бързо, а миналото избледнява в паметта.

Самите ние ставаме минало - затрупано под треските на постоянно случващото се ново - и „ново".

Събития и хора, нрави и обичаи, места и чувства - изостават назад като стърчащи мокри камъни от бурното течение на живота, изчезват зад лъкатуша на реката, свиват се в далечините.

Има смисъл да запазим НЕЩО, ако не друго, то поне някой ярък кадър от нечия съдба. Не че ще ни е поука - когато се нуждаем от поуки, ние рядко ги търсим, самонадеяни да открием всичко сами, да построим света от нулата, все едно никой не го е правил преди нас. А когато осъзнаем нуждата от използването на чуждия опит, в повечето случаи вече сме натрупали своята камара горчиви поуки.

снимка: Йордан Йорданов - Юри

Въпреки това - нека ги има поуките, нека стои възможността да си спестим неща, за които насетне съжаляваме. Нека я има паметта, един ден ще е нужна, когато разумът започне да надделява над плиткото самодоволство.

В това е единият от ценните моменти на книгата на Георги Караманев - съхранила е историята на един човешки живот. Изровила го е от камарата равнодушно забвение. Щом го е съхранила, значи е постлала основа за друго опазване. Внесла е още един пласт към условието НЯКОГА да преминем от колекциониране на хербарии към грижа за живота още докато е жив.

Само толкоз ли? Това ли е "приносът"?

Ами, единствено туй да беше, малко ли е?

За радост, не е само толкоз. Добавете великолепен изказ на автора, лекота на четене - малко ли е? Добавете интригуващ начин на разказване - уж само за една съдба ни говори, но като магнит, като репей закача още много съдби, случки, места - и от един стрък се получава букет.

Малко ли е?

Малко?

Добре, нека е малко. Ако ще лакомеем, всичко и всякога ще е „малко" - докато не ни тресне преяждане, и то с кухости. Но в случая не е малко, нито количествено, нито качествено. Всеки КАДЪР от разказа на Георги Караманев за художника на стихове и писателя на фотографии Йордан Йорданов (Юри) е плътен и дълбок - третирайте го като недостатък, ако сте пристрастени към повърхностния порой "важни неща" от нюзфида на Фейсбук (пърхотът, който погребва стойностното). И увлича - ВЪВЛИЧА! - в разказа, книгата е трудна за откъсване. 

И, да, в нея няма рекламни паузи за отскачане до кухнята или тоалетната. Има прекрасни и неочаквани метафори, словесни конструкции, сами по себе си източник на наслада за ценители на словото.

Най-хубавото обаче в тази книга е, че тя е ДОБРА. Добра в случая значи, че е омесена с добрина, коричката ѝ е от добрина, плънката също. Нищо клисаво, нищо прегоряло. Това е СЪРДЕЧНА книга - без обвинения, без нарочно избелване на неизмислените герои, без осъждане, без посичане от „морални висини". Състрадателна книга. Майсторски заснета, добър фокус, без преекспониране, отлично проявена и обработена с фиксаж в правилния момент. Е, не винаги „слънцето е в гърба", защото самата светлина е обект на словографиране.

Малко напоследък са литературните творби без лицемерие в тях. Тук е най-ценното. Който таи копнеж да пише - учете се.

Който храни мерак за оформяне на корици - също.

Добре де, в танкера славословия ще се намери ли място за едно детско самосвалче кусури? Ей така, за "баланс"?

О, има ги. Например за мен едната беля бе, че авторът успя да ме заблуди - сами ще разберете с какво (впрочем, не го приемам за кусур).

Втората - че фотографиите не се появяват в текста на точното си място, но това е книга все пак, не мултимедия. За друго не се сещам. Ако вие забележите някой недостатък, надали ще ви одраска на преглъщане и скоро - на мига - ще го забравите. И ще ви се прииска да препрочетете един или друг епизод, да се взрете в някой КАДЪР, да се разровите в интернет или във вехториите на тавана или килера, където в стари списания, утеха на днешните баби, да потърсите някоя творба на Юри.

Ще ви се прииска тази книга да я ВИДИТЕ на филм. Добра идея, но лично за вас, прочелия читател, по-скоро излишна - вече сте го направили в ума си.

Остава ви само едно - да я подарите някому, когото цените.

Книжарницата ви чака. След време текстът ще се появи в електронни библиотеки, но не чакайте, зарадвайте онези, които искате да зарадвате. Не отлагайте.

Времето лети и ни покрива с пясъка на настоящето.

Времето лети и фотографиите избледняват ("забравят какво са видели") - проста химическа реакция.

Времето лети, но само миговете щастие отправят предизвикателство към вечността.