Павел Христов Матев (6 декември 1924 - 4 февруари 2006) е български поет, общественик, депутат, председател на Комитета за култура и изкуство. Работил е в Комитета за кинематография, бил е зам.-главен редактор на сп. „Пламък", главен редактор на списание „Септември". Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Десетки от неговите поетически шедьоври се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен. Да си спомним за големия лирик в българската поезия с няколко от най-нежните му словесни симфонии в мерена реч.
ПРИВЕЧЕР
Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани -
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи - запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки - във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите ѝ, малко неразбрани,
слушам аз -
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.
КЪДЕ СИ
Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...
Къде си?
Беше ли щастлива?
Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...
И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам, вече знам
че тази свобода е тежка.
***
Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети –
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.
"Синева", текст Павел Матев, музика Митко Щерев, изпълняват Васил Найденов и "Диана експрес"
СИНЕВА
Ти отмина.
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица
се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи,
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква, ах каква синева!
Синева сме забравили
някога тука.