Дядо Христо Николов и жена му баба Ана Свинарови (Свинарски) от Свежен са първите, с които се свързват носачите на Хаджи Димитър, за да търсят помощ. Срещат ги в гората под Къдрафил. През 1980 г. Стойко Вълков от Свежен, по онова време вече 65-годишен, решава да запише разказа на баба си Ана, за да не се забрави след неговата смърт.
Ето и оригиналното свидетелство:
Пасяхме свини с мъжа ми Христо в местността "Новата кория" покрай връх Кърдафил. Явиха се при нас четници и ни задължиха да носим храна, че има един тежко ранен техен другар. Ний носихме около 10-12 дена мляко, хляб, сирене. И други хора носиха. Най-после не дойдоха четниците. Отидохме и видяхме гроб. Умрял Хаджи Димитър и някои хора го закопали. По него имало рани и едната му ръка одрана да ни му личи името, което било написано - дупчено с въглища и игла. След време костите опяха и донесоха в Аджарската черква "Петър и Павел". След години майката на Х. Димитър с протоколно решение си прибра костите в Сливен. Позна своя син по черепа, по счупения преден зъб. Разказа легенда за него. "Когато бил малък бил буен и закачлив. Вземал фесовете на малките турчета, удрял ги в земята. Ако изпухти утре било празник. Сборяли се с едно силно турче и си счупил предния зъб."
Закопава костите в град Сливен. На плочата пише "Х. Димитър умрял в с. Аджар на вр. Кърдафил. След време първият голям паметник на който пише Х. Димитър - умрял на вр. Бузлуджа".
Паметникът на вр. Кърдафил стои ограден с камъчета и се посещава и сега.
Стойо Иванов Вълков - 65 год. грамотен
с. Свежен, Л-Х-Л 1980 г.
Предава думите на своята баба Ана Христова Свинарска, която е била в Турско на 25 години.
