Розмари Наречницата

На 11.02.2018 г. предстои четвъртото издание на "Списание 8 НА ЖИВО", на което ще участва и Розмари Де Мео. Тя ще говори на тема "Силата на словото" от 17:15 ч. Информация за останалите 7 лектори и техните теми можете да намерите на сайта на „8“. Събитието е целодневно, а билети можете да купите на касите на НДК и в мрежата на Тикетпортал.

Припомняме ви първия материал, с който ви запознахме с Наречницата. Статията е от бр. 12/2013 на Списание 8.

„Не познаваш Розмари Дe Мео? Как е възможно?" „Трябва да напишете за Розмари. Много е особена, но е само за Списание 8". След като няколко души само за броени дни ми споменаваха името Розмари, това означаваше само едно – трябва незабавно да се запознаем. Може би правилната дума е „припознаем", защото аз вече подарявах от нейните наричания на приятели (www.narichane.com), а когато се заговорихме, дори не успяхме да се скараме, въпреки че привидно бяхме на противоположни позиции по една интересна тема - магията.

- Розмари, твърдиш, че магията може да е добра? Трудно е да се приеме такова твърдение – според мен не може да има позитивно чуждо вмешателство в  „програмата", с която всеки човек идва на Земята...

-  Хайде да започнем с простичкото определение за магия: това е умението да се влияе на човешкото подсъзнание и околната среда чрез енергията на човешката воля. Значи магията е човешко умение. Няма да засягам тук нивата на това твърде сериозно знание, но както хората са добри и лоши, такава е и магията, която идва от тях. Единственият закон, който би разграничил доброто от лошото, е този за свободната воля. Всяко пожелано от теб енергийно вмешателство в собствения ти живот предизвиква добрата магия. Всяко друго, направено против свободната воля, е лоша.

- Как изглежда едно добро вмешателство?

- Ще дам един твърде често срещан пример за така наречената приложна магия, на която се подлагат огромно количество българи. Това е леенето на куршум. Защо хората, при това интелигентни и грамотни, ходят, за да им леят куршум? Обикновено по две причини – заради уплах или защото им е направена магия. За мен винаги е било удивително, че не си задават въпроса „как ще ми махнат магията с този разтопен калай?". Аз ще им кажа. Магията се премахва само с магия! Когато отидат на лекар, за да излекуват болестта си само на физическо ниво, той им дава лекарства. Когато отидат при вещ човек, за да изчисти негативната им енергия, го прави отново с енергия. Просто негативното влияние в тяхното подсъзнание се неутрализира с позитивно. 

Когато някой отиде при една баба да му лее куршум за здраве, естествено, че това е добра магия – човекът я е пожелал. Но когато отиде при ходжа, за да направи магия за любов на друг – може да бъде пагубно. Това значи „да пипнеш пътя" на някоя душа против свободната ѝ воля. Същото е, ако майка ти е болна и отидеш при някоя баба да ѝ нарича или да ѝ побае. Ако тя не е пожелала да ѝ се помогне, означава едно-единствено нещо – да промениш пътя ѝ, да я лишиш от урока, който трябва да научи, против свободната ѝ воля. Друг е въпросът кой от вещите хора какъв закон спазва. Голяма част  от тях биха направили всичко, ако им се плати. 

- Звучи твърде просто. 

- Всяко истинско знание е просто и работещо. А нивото на лична енергия позволява да го проумееш. В днешно време българите са толкова омерзени и комплексирани, че приемат простите неща като обида за интелекта си. Имат нужда от сложна и чужда терминология, за да оправдаят с нея претенциозни и всъщност несъществуващи резултати. Векове наред църквата е товарила понятието „магия" с негативно значение, а комунизмът се е постарал да я натовари с примитивизъм. И двете добре са си свършили работата. А истината е една, но винаги е привилегия на мислещите хора. Думата „магия" е с персийски корен. „Маг" означава знаещ и великолепен - помисли за думите с този корен в английския, немския и италианския език. Така че „магия" всъщност означава знание.  

- Разкажи ни как стана наречница. Вярно ли е, че зад всичко това стои една родопска баба? (Розмари обича да казва, че няма нещо, което велик гуру да е описал в няколко тома и да не го знае българска баба, която гледа три кози в Родопите - бел. ред.)

- Вярно е, но откъде да започна... Италия беше моята мечта. Прадядо ми е италианец и съвсем естествено съм откърмена с легендите за италианския ми род. Когато стъпих там за първи път, установих, че има други миризми, водопад от цветове, невероятна красота. Бях пленена. В Пиза се запознах с бъдещия ми втори съпруг. Беше класическа италианска история - голяма любов и голямо страдание, той в едната държава, а аз - в другата. Точно тогава ме бяха поканили в Пловдивския театър за едно представление и репетирах в Пловдив. Той дойде от Италия. Беше с мен на репетициите, говореше с всички, въпреки че никой не разбираше какво казва. Беше невероятен, хората го обичаха... Когато си отиде, по време на генерална репетиция получих съобщение по телефона. Предлагаше ми да се оженим. Не можех да повярвам. Дори отидох за всеки случай да проверя в речника какво значи написаното. Но беше вярно. Тогава  реших, отидох в Италия, ожених се... и само след месец цветовете изтекоха като в анимационен филм и светът около мен стана черно-бял.

- Защо се случи така? 

- В началото мислех, че е заради сина ми, когото оставих в България да завърши годината. Липсваше ми страшно! Беше ми мъчно за всички, наричах го нормална носталгия. Но нещата се задълбочиха – започнах  да губя съня си, да повръщам, да плача, да не мога да ям. Себе си започнах да губя... Дойде момент, в който реших да се прибера за по-дълго. Приятел ми предложи да си почина в неговата къща на село и абсолютно сама тръгнах натам. Пътувах нагоре между боровете и пътят нямаше край. После се ширнаха Родопите... и дъхът ми спря. Слязох от колата и се погледахме малко със селото. Когато намерих къщата и влязох, се изненадах - беше толкова хубава, чиста, подредена, а ме бяха предупредили, че никой не е влизал в нея от 7-8 години. Реших, че някой друг сигурно има ключ и звъннах да питам, но не, никой не беше влизал. Помня в първия момент колко глупаво се почувствах, защото едно е да знаеш, че тоалетната е на двора, друго е да разбереш, че тя вярно си е там (смее се). Едно е да знаеш за тъмното и тихото, друго е, като се мръкне, те да ти седнат на прага. Стоях на миндера, мислех за прекрасната ни къща  в Италия и си се чудех какво правя там. Излязох навън, а в краката ми една урва. Поех си дъх… и чух как нещо сработи, „каза" щрак, щрак и се намести. Все едно душицата ми влезе в Родопите и си намери мястото... 

Сутринта ме събудиха баби, които викаха нещо. Беше 5,30 ч, въобще не ми се спеше. Стоян, който ми даде ключа, ми беше казал, че мога да си купувам сирене и мляко от някаква баба Магда и отидох да я търся. Отвори тя вратата, имаше едни очи... сякаш отдавна ме знаеше. Взех си сиренето, а тя ме пита как ми викат. Казах: „Розмари". Тя отвърна: „Аз ще те викам Мария". Вдигнах рамене и тръгнах да си ходя. Когато се поотдалечих, чух гласа ѝ: „Марийо...". Обърнах се, а тя вика: „Къщата посрещна ли те?" Това ме закова. Изведнъж си спомних неочаквано чистата къща и… хукнах надолу по пътеката.  

Имах нужда малко да се махна, да видя хора, запалих колата и слязох в града. Седнах в едно кафене, взех си торта и кафе и се поогледах. Зад мен имаше шумна компания и чух, че една жена, яловата я наричаха, ще я водят при някаква баба „да я оправя"... Магда от същото село. Сърцето ми подскочи и кой знае какви неща съм наредила в ума си тогава. 

Когато се върнах в селото, право при нея отидох. А тя, хитро усмихната, ме посрещна. Аз ѝ казах: „Бабо Магде, аз бях долу в града и разбрах, че правиш магии... Казаха, че една жена ще идва, че не може да има деца, искам да дойда да гледам". А тя: „Няма да стане". Ударих го на молби, а тя някак внимателно слуша. Накрая каза, че има още две жени покрай нея: „Рада може и да те  пусне, но Сабрието няма да кандиса, иди с нея говори".

- Ти какво направи тогава?

-  Казах ѝ, че отивам. Но попитах: „А на мен магията ще ми махнеш ли? Пет месеца вече не съм добре." Но тя отсече: „Нямаш никаква магия!" Аз ѝ разказвам колко зле съм се чувствала в Италия, а тя пак: „Нямаш магия, това ти е от дълбоките корени!". Яд ме хвана тогава: „Имам дядо италианец. Остави тоя номер с корените!". А тя присви очи и ме пита: „Къде си родена?". Аз казах - в Русе. Тя: „Значи тука са ти корените, душицата ти е избрала земята българска!..." 

Тогава за първи път чух за първия избор на душата, къде пуска корен и как всяко нещо се затъркулва оттам. Тя каза: „Ти си от тия с дълбоките корени и ако тръгнеш нанякъде, душата ти трябва да знае кога се връщаш. Ако не знае, залинява, силата ѝ зтича. Затуй си опичай акъла. Или италианецът да идва тука, ти ако се върнеш там, ще умреш." И аз като ревнах, все едно с нож ме преряза. Не знам дали защото ми е било мъчно, или от облекчение. 

- А говори ли със Сабрие?

- Намерих къщата ѝ в Горната махала, викам я: „Бабо Сабриеее", тя не се показва... По едно време гледам една глава на прозореца до мушкатото. Маха с ръчичка, все едно муха гони. Пъди ме. Но аз вече бях решила. Слезе баба Сабрие и аз почвам да я моля. А тя: „Туй е тайнство, бре, аз ако искам да правя панаир, щях да седна на мегдана, ама че чепрашик човек си!". Казах ѝ, че баба Магда и баба Рада са ми позволили, и някак си ѝ смекчих сърцето. Но ми каза, че само ако чуе „гък", ще ме изпъди. И на другия ден жената дойде с мъжа си. Аз стоях до печката в ъгъла. Те трите се наредили, четири с „яловата"  жена – а пред тях в средата котел с вода. И млъкнаха. Първо се почувствах много неловко, след това ми стана едно хубаво... Погледнах си часовника по едно време, беше минал 1,45 ч. Трите започнаха да стават. Всяка си слагаше ръката на корема на жената и нареждаше: „Ако си си научила уроците, рожбата ти да те познае и да слезе." Разликата беше, че едната каза – в името на Богородица, другата - на Земята, а баба Сабрие - в името на Аллах. И мене аха всичко да ми се подреди… и тоя Аллах ми развали приказката. Когато свършиха, наляха водата от котела в съдове. Дадоха я на мъжа и си тръгнаха. Нищо не си казаха. 

Цяла нощ не съм спала, сутринта ставам, хуквам при баба Магда, а тя пак с нейната усмивчица вика: „Марийо, като те гледам, цяла нощ си вилняла". Аз ѝ викам, че трябва да разбера какво се случи, какво стана. И тя: „Нищо още не се е случило. Думите бяха речени за добро, ако жената си е научила урока, реченото ще бъде сторено." А аз задавам въпроса, който цяла нощ не ми даде мира: „Бабо Магде, а що ще Аллах в цялата тая работа?" Мисля, че за първи и последен път видях онзи поглед, който никога повече не исках да срещна. Тя се обърна и тихичко  каза: „А ти коя си, бе, че ще определяш на кой как да му се казва богът? Твоята майка те е именувала Розмари, значи, като те викне майка ти с това име, се обръщаш. И с бога е същото. Всяка душа си има вяра и според вярата си му дава име. 60 години наричам и ти казвам, че колкото са душите на този свят, толкоз са имената на бога. Затуй всяка от нас го вика с каквото име го е нарекла. Така знае, че думите ѝ ще бъдат чути. Вярата е свято нещо, да знаеш, защото идва от душата. А душата идва от бога. Никога не съди вярата на хората, тя им е най-скъпа!". Май тогава реших да остана при баба Магда. Живях при нея 6 месеца и половина. Всички ме обявиха за луда. Ако някой си мисли, че съм изкарала романтично, много греши. Имах бълхи, беше студено, постоянно работех в градината...

  

- Тя как те позна?

- Не знам, тя си знаеше. Наистина е вярно, че учителят трябва да те познае. Сега хората плащат за духовно знание и си мислят, че научават нещо. А всъщност душа с душа трябва да се преплетат и да сключат договор. Много личен договор! Другото не работи, то е просто плод на огромното желание за бърза промяна и самозаблудата, че е възможно. Сериозното знание нито е романтично, нито кой знае колко вдъхновяващо. То си е последователна, практическа работа и със сигурност е изпитание. Истинското знание е единствено лично постижение! То не идва след прозрение и просветление, а е резултат от дълго търсене и сериозно количество воля за действие. На това се научих в онова село.

- Кога започна ти сама да практикуваш? 

- 4 години по-късно, когато познах собствената си дарба да редя думите. Обадих се на баба Магда и ѝ казах, че искам и аз да започна да наричам. Тя каза: „Ела утре". Не бях решила да ходя, просто бях събрала смелост да го кажа, но отложих всичко и тръгнах. 

Като влязох в къщата, тя ми сложи за ядене, все едно нищо не се е случило. А мене ме блъска сърцето в гърлото. Надвечер е, а ние седим и мълчим. Имам чувството, че тази баба е измислила мълчанието, много истини научих в него. По едно време тя вика: „Трябва да го правиш само за добро". „Естествено, че ще го правя за добро". А тя: „Ако при тебе дойде една дъщеря на 30 г. и ти каже, че майка ѝ е болна, ти ще я наречеш ли?". „Е, как бе, бабо Магде, ще я нарека…". „Е, няма да стане" - рече тя. Веднага разбрах какво съм сбъркала и ме сви сърцето. „Няма да пипаш пътя на никой, Марийо! Само ако той поиска, туй е правилото!" Мълчах и преглъщах сълзите си. „Ще устискаш ли пред разплаканите очи на майка? Можеш ли да устискаш пред тежките очи на човек, когато любимият му е на смъртен одър? Можеш ли?" И аз повтарях: „Да, да…". Не съм си давала сметка какво значи. Много след това разбрах. „Нали знаеш, че магията може да те събори, имаш ли гръб да я носиш? Можеш ли да ѝ платиш цената?". Можех всичко да обещая, но тя ме накара да се закълна в пръст. У нас старите клетви са с родова земя, с шепа пръст от мястото, където е кръвта на рода. Тя ме накара да се закълна в учена пръст. Тоест в нейната, там, където съм се учила. Така ме беше стегнало гърлото, че и дума не можех да кажа. А тя ме погледна, ей така, както ти ми се усмихваш сега, и каза: „Гърлото ти дава ли?". Даде. И душата ми даде.

- А как точно помагаш на хората сега?

- Помагам им да си помогнат сами. Казва се обредно наричане. Това е тайнство, в което всеки добросторник (участник) изрича собствената си истина. Истината за това какво най-много иска в този живот, кое му е най-скъпото благо. Правилото „речена дума, хвърлен камък" е казано точно за обредното наричане. Наречницата носи голяма отговорност, защото, като полага думата, тя пада като камък и няма мърдане. Всяка зле подредена дума може да обърка намерението на самия обред. В това е дарбата. Да чуеш самия ритъм и да отвориш правилното гнездо за всяка дума, как да бъде положен камъкът, че да доведе до сбъдване. 

- Как събираш две души, които не могат да си простят?

- Това е една от най-тежките практики в обредното наричане, казва се „мъчно". То не е мъчно, защото е тъжно, а защото е трудно. Това е наричането за прошка. За него трябва нараненият и наранилият го да са заедно. Да застанат очи в очи и всеки да има силата да чуе истината на другия. Прошката трябва да бъде поискана на глас и да бъде дадена на глас. Тогава няма мърдане. Никой не може да излъже водата и хляба. А наречницата е тази, която изприда нишката на прошката. Болката на една душа е една нишка, болката на другата е втората нишка. Има едни други, по-светли нишки, на обичта. Наречницата трябва да успее да дръпне двете нишки на обичта и така да ги преплете в двете на болката, че накрая да излезе прошката. Да могат сълзите да бъдат изплакани. Тя пресуква, изважда думите от единия и от другия и ги реди. Затова е наричане. В груповите обреди ролята на водача е точно това - да изкара от всеки добросторник правото слово. Това е отговорността - не относителната истина, а абсолютната. 

- Откъде идва дълбокото българско знание? 

- От връзката със Земята и корените. Бабата преди всичко има здрав корен – векове българско знание са го поливали! После се чува със Земята. Знае колко е часът без часовник, познава какво ще е времето. За нея Земята е майка. Толкова ѝ е благодарна, че ѝ чува гласа. 

- Кое е най-важното в това знание? 

- Старите българи са казали, че душата е направена от дъха на бога и корена. Когато дъхът на бога реши отново да се прероди, той прави първо най-важния си избор - към земята. Точно там се свързва с корена и образува душата на човека тук и сега.  Ако бях родена в Италия, моят живот нямаше да е този, който е в момента, нали? Значи точно този избор на душата ми предпоставя уроците ми. А жизнената ми сила в този живот се намира в корена ми, в земята българска. Затова все казвам на хората да си поливат корена, за да са здрави и радостни в живота си!

- Как се прави това?

- Много са простичките начини - като говорим българския си език, без да го мърсим. Когато употребяваме чуждици, нишките в кълбото на езика изтъняват, не вървят равно и после пресуканите думи се накъсват. А това се отразява на корена ни! Като разказваме приказката за Неродената мома на децата си. Като от време на време слушаме нашата си гайда. Като именуваме децата си с български имена! И най-вече – като помним и почитаме. Липсата на отношение е много по-страшна от омразата. Ако обърнеш гръб на корена си, той просто ще залинее и ще изчезне! Така че веднъж поне целунете ръка на баба си и я питайте да ви разкаже за нейната баба. Пък после разкажете на децата си.

 

- Разбрах, че продължаваш да ходиш по селата и да записваш. Как успяваш?

- Произвеждам български дарове, естествено, свързани с наричането. Имам свитъци, дървени икони. Предлагам и една приказна игра - „Буркан №1" – теглиш въпрос, засичаш време и отговаряш. Ако не можеш, изпълняваш желание. Всичките ми дарове са сериозно упражнение за куража да кажеш истината и за качеството на въображението.  Хората могат да ги видят на www.narichane.com. С Валентин Илиев предлагаме и българските символи „Оренда" – www.orenda.bg. Преподавам, правя семинари, на които разказвам за българското знание. Чувствам се точно на мястото си.

- Има ли различни правила в българското духовно знание?

- Всичко, което прави душата ти сбъдната и споделена, е правилно – това е! А иначе има три прости принципа, които сама се убедих, че ако спазваме, можем да постигнем щастието: Почитай Корена си! Изричай само правото слово - истината! Следвай само собствения си дъх! Баба Магда казваше: „Първом си прекопай нивата, пък после вдигни очи към бога!". За мен тя беше велик учител.

Още за Розмари четете тук.

Поръчайте оттук книгата на Розмари Де Мео „Стопанката на Господ"!

Публикувано в брой 12/2013 г. на Списание 8.