Целувката, Густав Климт
Много жени, претърпели в детството стрес или живели в семейство на алкохолици, наркомани, насилници или просто емоционални инвалиди, несъзнателно търсят силния стимулант в лицето на трудна или бурна връзка, за да се насилват да освобождават адреналин – все едно да шибаш уморения от работа кон, за да накараш бедното животно да измине оставащите още няколко километра път. Това пише Робин Норууд в „Параноя на страстта. Наръчник за жените, които обичат прекалено силно“.
Когато силният стимулант от подобна нездравословна връзка изчезне, било то поради приключването й или защото партньорът е започнал да се възстановява от проблемите си й да се държи по здравословен начин, жената от този тип обикновено изпада в дълбока депресия, казва Норууд.
Когато остане без мъж до себе си, тя или ще се опита да възобнови последната си провалена връзка, или като обезумяла започва да търси нов мъж с труден характер, върху когото да съсредоточи вниманието си, защото силно се нуждае от стимуланта, който той ще й даде...
За да се предпази от собствените си чувства, тя буквално се „инжектира" с даден мъж и го използва като наркотик за бягство от себе си. За да се появят първите признаци на здравословно възстановяване, жената трябва да получи насърчение да запази спокойствие и да даде воля на болезнените си чувства. Дотогавау както емоциите й, така и тялото йу имат нужда от лечение. Страхът, страданието и притеснението са съизмерими, докато изкушението да се обърне към друг мъж, към друг наркотик, е огромно. Норууд пише:
Жена, която използва интимните си връзки като дрога, ще отрича напълно този факт, подобно на всеки химически пристрастен, и ще се съпротивлява и страхува от идеята да се освободи от натрапчивата мисъл и емоционално заредения начин на общуване с мъжете. Но ако на нея деликатно, но твърдо й се противодейства, тя ще съумее до известна степен да усети силата на пристрастеността си към интимни взаимоотношения и ще разбере, че е в примката на поведенчески модел, над който е загубила контрол.
…Когато някой пристрастен се опита да се откаже от влечението си, в живота му настъпва вакуум, който е толкова голям, че с едночасов сеанс с психотерапевт по един-два пъти в седмицата е невъзможно да бъде запълнен. Поради огромното, мъчително безпокойство, което настъпва, когато зависимостта от субстанция или човек е прекъсната, наложителен е непрекъснат достъп до прояви на подкрепа, вдъхване на вяра и разбиране. Най-добре е тези прояви да бъдат от страна на хора, преминали през същите болезнени процеси.
Друг неуспех в традиционната психотерапия при лечението на всякакъв вид пристрастеност е склонността на терапевтите да гледат на пристрастеността, все едно дали е към субстанция, или към човек, единствено като на симптом, а не като на основен болестен процес, който да бъде поставен на първо място, за да може терапията да продължи и да даде резултат. Вместо това обикновено на пациента се разрешава да практикува зловредните си навици, а междувременно терапевтичните сеанси имат за цел да открият „причините" за тези навици. Този подход е изключително назадничав и в повечето случаи не дава никакъв резултат...
Няма значение колко ужасен, жесток или безпомощен е партньорът й – тя заедно с лекаря или с терапевта си трябва да разбере, че всеки опит да го промени, да му помогне или да го обвинява е израз на нейното заболяване и че тя трябва да престане да се държи по този начин, преди да се появи подобрение в други области на живота й. Оправдана може да бъде единствено работата й със самата себе си.
