Тамара и Демонът, худ. Михаил Врубел
Той е Джубран Халил Джубран (1883-1931), световноизвестен ливански мислител, писател и поет. Тя е Мей Зияде (1886-1941), популярна поетеса и журналистка с палестинско-ливански произход. (Той се обръща към нея с „Мари“) Писмата им са любовен мост, свързващ Египет и САЩ. Мост, обвързващ завинаги две души на мъж и жена, които никога не са се срещали на живо. Мост, дълги години крепящ една неземна любов, която си мислим, че съществува само в приказките. Платоничната им връзка се поддържа само от кореспонденция, продължила от 1914 г. до 1931 г., когато той умира.
Тя никога няма да се омъжи – сърцето й е всецяло и завинаги дарено на далечния й любим – Джубран. Тази дълбока, светла и чиста любов може да влезе в христоматиите по обичане. Ако има такива… Неговите писма до нея са преиздавани по целия свят. Нейните семейството и близките й заключват в раклата на спомените. Известни са само няколко. Това е едно от тях.
Джубран!
Изписах всички тези страници през смях, за да избегна думата „любов”.
При онези, които не търгуват с външните прояви и зова на любовта по балове и вечеринки, любовта извиква в дълбините на техните души могъща експлозивна сила и те може дори да завидят на другите, дето раздават чувствата си срещу външен блясък, защото тези не изпитват страданието на неизбухналите чувства; те завиждат на другите за спокойствието, ала без да го желаят за себе си; те предпочитат самотата си, предпочитат мълчанието, предпочитат да отклоняват сърцата си от заложеното в тях и да се утешават с нещо, което няма никаква връзка с чувствата. Предпочитат каквото и да било отчуждение, каквато и да било горест пред това, да се задоволяват с трохи (а нима има горест и отчуждение другаде освен в самотата на сърцето?).
Какво означава това, което пиша?
Аз не знам какво искам да кажа с него.
Но знам, че ти си моят любим и че аз се боя от любовта. Аз очаквам от любовта много и се боя, че тя няма да ми донесе онова, което очаквам. Казвам това, макар да знам, че в любовта малкото е много. Сушата, безводието, нищото в любовта е по-добре от нищожна троха. Как да се осмеля да ти кажа това, как да му позволя да се изплъзне от устата ми? Не знам. Слава Богу, че ти пиша на хартия, а не го изричам, защото ако ти присъстваше тук физически, след тези думи щях да избягам от срам, щях да изчезна задълго и нямаше да ти позволя да ме видиш, преди да си забравил.
Дори за писането понякога се упреквам, защото при него при него разполагам с цялата тази свобода… Припомням си мъдростта на древните жители на Изтока: по-добре момичето да не знае нито да чете, нито да пише.
Тук се появява Свети Тома. Това, което изразявам тук, не е продукт само на наследствеността, то е нещо повече от наследственост. Какво е то? Ти ми кажи какво е. И ми кажи дали съм на грешен или на прав път – аз вярвам в теб, доверявам се интуитивно на всичко, което казваш!
И все едно греша ли или не греша, сърцето ми е устремено към теб и най-доброто, което то може да направи, е все така да кръжи около теб, да те пази, да те милва.
Слънцето залезе отвъд хоризонта, иззад облаците с причудливи очертания и цветове се показа една ярка звезда – Венера, богинята на любовта.
Дали наистина и там като на нашата Земя хора живеят, обичат, копнеят?
Може би там има една подобна на мен, която си има един Джубран – далечен сън, който е толкова близко; и му пише сега, когато здрачът изпълва простора; и тя знае, че мрак ще последва здрача, а след мрака ще дойде светлина, и че нощ ще последва деня, а след нощта ще дойде ден – и тъй още много пъти, преди да види онзи, когото обича.
И в нея прониква цялата самота на здрача и цялата самота на нощта, и тя захвърля перото, за да избяга от самотата и да се приюти в едно едничко име: Джубран.
