Съжалявам, но това не е пост за коронавируса, нито за генерала, нито за Бенатова. Чудех се дали да го споделя с вас, защото е лично и доста емоционално преживяване.
Това написа преди дни Ева Христовова на страницата си във Фейсбук. Публикуваме разказа й от първо лице с нейно разрешение. Просто предайте нататък.
Това написа преди дни Ева Христовова на страницата си във Фейсбук. Публикуваме разказа й от първо лице с нейно разрешение. Просто предайте нататък.
Днес се наложи да пътувам със 111 от Младост до Овча купел в двете посоки. Отдавна не ми се беше случвало.
На връщане в автобуса бяхме около 10 души. Още на спирката на Монтевидео се качи едно момче, може би около 7-8-годишно. Предвид района там е излишно да добавям определението, но ще кажа, че беше едно тихо, свито и скромно цигане с маска на лицето (за разлика от половината възрастни нециганета в рейса). През цялото време на нашето пътуване то се опитваше да пази дистанция, да не застава на пътя на по-възрастните, седна за малко на една седалка и веднага стана, когато се качиха повече хора. Беше спретнато и чисто момче. Всичко това, обаче, не е кой знае какво. Поне не толкова, че това момче да се слее с всички останали и да не ми направи впечатление.
Но не.
Той не просто се навря в мисълта ми, а направо се вряза в нея. Защото през цялото време на нашето съвместно пътуване, хлапето си криеше обувките, настъпваше ги, за да не се виждат, видимо се притесняваше изключително много. В някакъв момент успях да видя тези обувки и за малко да не се разплача - толкова износени маратонки, че подметките им се крепяха на някакви конци, бяха скъсани при пръстите и се разпадаха.
През целия път мислех как да му предложа помощ без да го обидя или да го притесня повече, отколкото вече беше притеснен. Нямаше да стане в автобуса и изчаках да слезе на неговата спирка. Представих му се, стиснахме си ръцете.
Разговорът ни с него ще запазя за себе си. Но когато склони да му купя нови маратонки, аз го попитах нещо. Нещо, което изведнъж се превърна в целия свят за това момче - очите му се усмихнаха от изненада и благодарност, сякаш никой никога досега не го е питал подобно нещо.
Той ме изчака на спирката, аз отидох да му купя маратонки в мола. Подадох му торбата, той супер притеснен я прие. Казах му, че се надявам родителите му да не му се карат и ако го питат да каже, че момиче на име Ева ги е купило, защото днес е бил денят й да направи нещо добро. Плеснахме си ръцете на раздяла. Тръгнах пеша и едва след 50 метра си позволих да погледна назад. Беше вече си обул маратонките и танцуваше на спирката. Да, танцуваше ❤️
Какъв беше въпросът, който му зададох, ще попитате. Питах го дали има предпочитания за цвета на маратонките. "Да"... "ако може да са черни", защото "отивали на всичко".
Бъдете добри и чувствителни към подробностите около вас, защото някои хора ги делят едни маратонки щастие.