изображение: iStock
„Това, от което най-много се нуждаеш, ще намериш там, където най-малко искаш да търсиш, но трябва да търсиш целенасочено. Ако те гони, значи си плячка. Ако се изправиш срещу него - можеш да го надскочиш." Джордан Питърсън
Сянката ни, сенчестото ни аз, е нещо, което потискаме и скриваме от другите, а в повечето случаи и от себе си. Откъде произхожда и какво можем да направим, за да го интегрираме или излекуваме?
Нека започнем с въпроса „защо имаме сянка?“ Дали защото носим тъмнината в основата си или сянката се оформя през целия ни живот като остатък от страх, ярост, срам, вина и тяхното избягване? По-скоро - малко и от двете. В колективното несъзнавано ние носим травми от нашите деди, свързани със страдание и агресия. Но в по-голямата си част сянката ни се развива през този живот под формата на сложна и усъвършенствана „личност", която сякаш ни контролира отвътре.
Дълбоко в себе си се чувстваме уязвими, но се опитваме да го скрием
Нашият вътрешен свят е сложен, за накои от нас - непоносим. Непрекъснато се изправяме пред нашата противоречива сложност, формираща отношението ни към себе си и другите. И се страхуваме. Вместо да се задълбочим в психическите си преживявания и да поканим съзнанието да хвърли светлина върху сянката, ние избираме да се пазим от нея. Или да се правим, че не съществува. Колкото по-осъзнати сме, толкова по-отговорни са нашите действия. Една от причините така щателно да крием сянката си е, че не искаме да носим последиците от действията си. Нашата уязвимост и сянката ни са тясно свързани.
Има много ефективни начини да не се чувстваме уязвими и да запазим чувството си за „невинност". Спазвайки строг морал, придържайки се към идеологии (социални, политически, духовни) или разчитайки на религиозна догма - хората постигат точно тази защита. Защита, която ни кара да се чувстваме прави и правилни. Но имайте предвид, че понякога сянката ви кара всичката тази праведност да се използва в услуга на чувството ви за превъзходство над другите.
Интеграцията на сянката започва с безкористна честност
Виждаме, че повечето сенки са свързани с някакви опити за оцеляване. Това се случва, когато се опитваме да контролираме средата си, като се държим като жертви, получаваме уважение чрез фалшиво смирение, морално превъзходство и други форми на манипулация. Когато говорим за интеграция на сенките, е от решаващо значение да сме точни какви са аспектите на нашата сянка.
Кой не се е сбълсквал с тези нагласи: „усмихвам се на другите, за да не бъда атакуван“ или „контролирам партньора си, като го карам да се чувства виновен“? Всяка преценка за това, което откриваме в себе си, е скрит опит да се изкараме жертвоготовни и/или да намираме оправдания. „Защо“ тук е от второстепенно значение, тъй като списъкът с причини е безкраен, а трудно можем да определим истинската си мотивация без да сме тренирали. Едно е ясно - ние не интегрираме сянката си по този начин, ние робуваме на желанието да намалим нашата уязвимост.
Интегрирането на нашата сянка предполага да позволим на тъмнината да бъде част от нас, без желанието да я надскочим.
Няма живот без болка
Когато се изправим пред нашата сянка, ние искаме да владеем напълно агресията, страха, егоизма или алчността, живеещи в нас. Искаме да си изясним как играем силови игри и търсим контрол. Това, че сме си го признали, не ни кара веснага да престанем да се нараняваме или да причиняваме болки на другите. Няма сигурен резултат от интеграцията на сянката ни. Това, което правим е - да извадим на бял свят нещо скрито, без да се опитваме да го направим повече или по-малко значимо или драматично, а по-скоро да го видим такова, каквото е. Това е пътят към осъзнатостта.
Изцелението на сянката е магически процес, в който ние сме участникът, а не режисьорът
Животът идва с много ограничения и сянката се опитва да се намеси в самия живот. Изправянето пред нашата сянка е духовен акт. Чрез това преживяване можем да се свържем със смирението и простота, които често могат да докоснат нещо в нашата същност, което е мистично значимо и разширяващо се.
Интеграцията на сенките е магически процес, който следваме през целия си живот. Това се случва, когато сме напълно правдиви, отказваме се от всякакви сделки с Бог или съдбата и се предаваме на това, което всъщност сме: уязвими. Всеки път, когато казваме „да“ на част от сянката в нас, ние се съгласяваме да влезем отново в перманентната уязвимост да бъдем хора.
Тук започва интеграцията.
