Светът в теб26 април 2022

Н. Казандзакис: Бог и човек могат да се слеят в едно

Човекът без Бог би пълзял като плужек сред лъвовете и въшките

Кадър от филма "Последното изкушение на Христос", 1988, реж. Мартин Скорсезе

Борба между плътта и духа, бунт и съпротива, помирение и подчинение, и накрая, върховната цел на борбата: сливането с Бога — ето нагорнището, по което пое Христос и ни кани да го поемем и ние, като следваме кървавите му дири...Как да тръгнем и ние за този най-висок връх, където, първороден син на спасението , стигна Христос — ето върховния Дълг на борещия се човек...Всеки човек е богочовек, плът и дух; ето защо загадката на Христос не е загадка само на една определена религия; тя е общочовешка; във всеки човек пламва борбата между Бога и човека, а същевременно — и копнежът за помирение. Повечето пъти тази борба е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и борбата свършва. Но за хората с отговорност, които денонощно стоят с впити във върховния Дълг очи, борбата между плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до смъртта.

Това пише в предисловието на легендарното си произведение "Последното изкушение" (1951 г.) големият гръцки писател Никос Казандзакис. Нека си припомним няколко цитати от книгата, която "облече" Иисус в човешкото слово и го направи по-разбираем за невярващия XX век.

Големи неща стават, когато Бог и човек се свържат; Бог без човека нямаше да има на тази земя един ум, който да отразява най-смислено създанията му и да изследва с дързост и страх мъдрото му всемогъщество; нямаше да има на тази земя едно сърце, което да го боли за чуждите грижи и да се мъчи да създаде добродетели и огорчения, които Бог не е пожелал или е забравил, или се е страхувал да сътвори; духнал обаче връз човека и му придал силата и дързостта да продължи сътворението.

А пък и човекът, без Бога, човекът, такъв, какъвто се ражда беззащитен, бездруго щяха да го съсипят гладът, страхът и студът; но и да се бе спасил, щеше да пълзи като плужек сред лъвовете и въшките; и дори ако успееше, чрез безспирна борба, да застане на задните си крака, нямаше никога да може да се измъкне от топлата, нежна и плътна прегръдка на майка си, маймуната… — разсъждаваше Исус и за първи път почувства днес, толкова дълбоко, че Бог и човек могат да се слеят в едно.

...Вярно, всичко на този свят зависи от времето; то кара да съзрява всичко; ако имаш време, сварваш да обработиш вътре в себе си човешката кал и да я превърнеш в дух; и тогава не се боиш от смъртта; ако нямаш време, погубваш се… „Господи — замоли се мислено Исус, — Господи, дай ми време… Само за това вече те моля; дай ми време…“

— Няма ли царство небесно? — извика изплашено Петър.
— Има, Петре, има, но вътре в нас; вътре в нас е царството небесно, а навън — царството на Лукавия. Двамата царе се борят. Война! Война! Първият ни дълг: да повалим с тази секира Сатаната.

Казвам ви това открито тази вечер, да си го знаете, когато ни налегнат черните дни, да не ми се вайкате; преди да тръгнем, ви казвам къде отиваме: на смърт; а след смъртта, към безсмъртието; това е пътят; готови ли сте?

Всички неща спят, отдъхват си и нарастват през нощта; и камъните, и водите, и душите. И когато на сутринта другарите се събудиха, душата им се беше разгърнала и беше обхванала цялото им тяло; и го беше изпълнила с радост и увереност.

Двойната същност на Христос е била за мен винаги дълбока, неразрешима загадка; копнежът, този толкова човешки, толкова свръхчовешки копнеж, човекът да стигне до Бога — или по-точно: човекът да се възвърне при Бога и да се отъждестви с него; тази носталгия, толкова загадъчна и същевременно толкова действителна, отваряше в мен големи рани и извори.