Кадър от филма "Тетрадката", 2004, реж. Ник Касаветис
Днес, някои празнуват, а други - не. Днес, когато едни ще са обидени на света, че им определя дата, на която да се чувстват почетени, а други за пореден път ще се веселят в компанията на любимите си или на приятелки, ви предлагаме откъс от един безспорен шедьовър, обичан от много жени по земята.
„Тетрадката" от Никълъс Спаркс разказва за една любов извън времето и пространството, напоила с над 60-годишната си емоция дните и нощите на двама души, които остават неразделни и споени от Божията искра, дори когато жената в тази история вече не помни кой е мъжът срещу нея... Любов, надживяла война, социални статуси, родителска отрова, старостта на телата и оковите на битието. Любов, за която всяка от нас мечтае, независимо дали си го признава или не.
Представи си го как стои на старо бюро, обмисляйки думите си, знаейки по някакъв начин, че това е краят, и й се стори, че вижда по хартията следи от сълзи. Или просто въображението й си правеше шеги.
Започна да чете под меката слънчева светлина, която влизаше през прозореца на колата.
„Скъпа моя Ели,
Не знам какво да кажа повече, освен че не можах да спя миналата нощ, защото знаех, че между нас всичко е свършило. Странно е онова, което чувствам, като че ли не мога да свикна с тази мисъл, но поглеждайки назад, разбирам, че никога не е могло да бъде другояче.
Ти и аз сме различни. Ние идваме от различни светове и въпреки това ти беше онази, която ме научи какво е любовта. Ти ми показа какво е да обичаш и сега аз съм по-добър човек благодарение на теб. Не искам никога да забравяш това.
Не съжалявам за онова, което се случи. Напротив, уверен съм, че ние имахме нещо истинско и се радвам, че пътищата ни се срещнаха, макар и за толкова кратко време. И ако се срещнем в някакво далечно бъдеще, ако се видим в някой наш следващ живот, аз ще ти се усмихна с радост и ще си спомня как прекарахме едно лято под дърветата и как се научихме да обичаме. И може би за един кратък миг, и ти ще почувстваш същото, ще ми се усмихнеш в отговор и ще отвориш очите си за спомените, които винаги ще ни свързват.
Обичам те, Ели.
Ной“
Тя прочете писмото отново, този път по-бавно, и сетне още веднъж, преди да го пъхне обратно в плика. Представи си го отново как пише и за момент се поколеба дали да не го прочете още веднъж, но знаеше, че не може да се бави повече. Лон я чакаше.
Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за миг, пое си дълбоко дъх и докато пресичаше паркинга, осъзна, че все още не бе решила какво да му каже.
Отговорът дойде, едва когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.
[...]
Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този момент ме пробожда болка в гърба. За стотен път си напомням, че трябва да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и крехка. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че така е по-добре. Повечето пъти просто седя мълчаливо, докато слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.
Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пускам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна кърпа и избърсвам сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мисли.
— Каква красива история!
Завалява лек дъжд и капките тихо барабанят по прозореца. Взимам ръката й отново. Днес ще бъде хубав ден, много хубав ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.
— Да — отвръщам аз.
— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.
— Да — отговарям аз.
Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една малка чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, за да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, макар да не са длъжни да го правят.
— Аз съм я чувала и преди, нали?
— Да — казвам аз отново, както правя винаги в дни като този. Научил съм се да бъда търпелив.
Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.
— Когато ми четете, се страхувам по-малко — казва тя.
— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.
Тя отново се обръща и остава известно време така. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.
— Това истинска история ли е? — тя се надига в леглото и отново пие от чашата си. Тялото й е още силно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?
— Да — отговарям аз. Мога да кажа и нещо повече, но обикновено не го правя? Тя е все още красива.
— Е, за кого се ожени тя накрая? — задава тя логичния въпрос.
— За онзи, когото избра?
— И кой е той?
— Ще разберете — казвам аз тихо и се усмихвам. — В края на деня ще разберете всичко.
Из "Тетрадката", Никълъс Спаркс, превод от английски Станимир Йотов, 2009