Светът в теб11 април 2023

Любовта е единственото спасение

Отец Пантелеймон: Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите

Худ. Клод Моне

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радостта на пребиваването със своите братя в Христа. Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито слова, напоени с благодат, са извели хиляди млади хора от духовната криза.

Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай. Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята.

Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората. Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога.

Когато храниш другия, ти в действителност храниш Бога. Когато го прегръщаш, той като че ли се облича с теб и на него вече не му е студено. Когато му говориш, той се сгрява от думите ти. Любовта е единственото спасение.

Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива.

Когато си освободен от себеобсебването и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли. Да го чакаш вкъщи с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му отстъпиш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, за да не изстине, когато заспи?

Зад множество търсения на човека всъщност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват. Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация, защото крайните неща не могат да удовлетворят душата.

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава. Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш. Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, трябва да се събират, за да бъдат подарени. Материята е нужно да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите добри и щедри постъпки.

Разбирането, че трябва да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешно и поражда твърде много фрустрации, защото хората започват състезание с нереален, утопичен модел. Животът – това не е постоянно щастие, също както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане между страдания и радост, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, отговорност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени.

Обсебеността от щастие на всяка цена е пагубна. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

Няма как да се излезе от духовна криза без духовен подвиг. Радостта не идва от другаде, освен от своя източник, който е Бог, не идва по друг начин освен чрез преживяването на любов. А за това е нужно да очистим очите си и да видим в другия Божи образ. Да преминем от негативите (негативите не се отнасят до дълбините на съществото, а са нещо случайно в него) и да погледнем по-дълбоко.

Всеки от нас може да се издигне над живота, ако напълни със смисъл всичко, каквото прави, ако чрез всичко, което върши се приближава до Бога. Освещаваш се не само чрез молитвата или ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това, как стоиш, до това как работиш, как се готвиш за храна, до това как садиш цветя, как говориш с човека, как лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове трябва да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да изпълним всичко с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.

Източник