Худ. Едуард Хопър, Wikimedia Commons
Бъдещето на света е в промяната на човека, това е основната мисъл в работата на Михаел Лайтман - доктор по философия и магистър по биокибернетика. Той оглавява и основаната от него Международната академия по кабала (IAK). Една от последните му статии е озаглавена „Самота, която убива“. Тя е посветена на сериозната човешка епидемия, който разяжда душевността и психиката. Статистиката напоследък сочи тревожно увеличаване на самоубийствата от самота.
Лайтман разказва за преуспяващ учител, в разцвета на силите си, който сложил край на живота си, но успял да публикува във Facebook прощално писмо. В сетния си вик той написал: „Лошо е да си сам. Самотата убива. Ден след ден, месец след месец, година след година, а аз все още съм сам: на обяд, на работа, вечер, през уикендите, на празници, на рождени дни, които никой не помни. Малкото приятели, които имах, изчезнаха с времето. Време е да си тръгна.“
Трагедията на самотните хора
Тази трагедия далеч не е отделен инцидент. Социалната изолация, самотата и депресията са най-честите причини за самоубийство. Над 800 000 отчаяни души избират всяка година да си тръгнат от този свят.
В последния си доклад СЗО обяви самотата за нова глобална епидемия и я призна за сериозна заплаха за здравето. Според СЗО почти всеки шести човек на Земята страда от самота. В САЩ 54% от анкетираните признават, че нямат близки приятели. А това са около 200 милиона души.
Около една трета от британците често се чувстват самотни. Страхът да не останат сами кара много хора да си вземат домашни любимци. В Англия половината от хората над 65 години прекарват по-голямата част от времето си пред телевизора с куче или котка.
Самота в тълпата
Защо хората се чувстват по-самотни от всякога в най-комуникативната епоха в човешката история? Причината е, че сме загубили естествените връзки помежду си. Само ни се струва, че продължаваме да общуваме както преди. Но всъщност всичко, което сме изобретили – радио, телевизия, интернет, компютри с безкраен брой програми – е довело до това да се отдалечим един от друг.
Да, започнахме да получаваме повече информация. Но това не ни сближи. Общуването през екрана спря да ни дава вътрешно удовлетворение. Членуваме в някои виртуални групи и общности, но не чувстваме вътрешна връзка с тях, както с близки хора. От учтивост питаме „Как си?“, но не се интересуваме от живота им в действителността.
Отдавна няма сърдечна връзка между нас. Свикнали сме с факта, че не дължим нищо на никого и никой не ни дължи нищо. Нямаме нужда от никого и никой няма нужда от нас. Тоест, не сме свързани истински с никого.
Така живеем откъснати от истинския живот. Суетим се обаче: работа, дом, филми по телевизията, приятели в социалните мрежи. В края на краищата, с тях е удобно – не изискват нашето искрено участие.
Но понякога страхът, че целият ни живот може да протече така, се загнездва в гърлото като кост. Сам, когато стане безмилостно ясно, че всъщност никой няма нужда от мен. Това е ужасно, плашещо чувство. Толкова потискащо, че ако никой не ни подкрепи в този момент, стигаме до решението да си тръгнем завинаги.
Искам да бъда индивидуалист
Изглежда, че е добре да не зависим от никого. Но виждаме, че не е така. Защото по природа имаме желание да бъдем свързани помежду си чрез добри ползотворни и сърдечни връзки. Имаме нужда някой да е важен за нас и ние да сме важни за някого. Искаме да сме не просто статистическа единица, а личност, така че някой да се интересува от нас.
Но в училище никой не ни учи как да изграждаме добри връзки. На работа никой не се интересува от самия човек. Той е важен само като работник. Не сме изградили общество, което да ни свързва с приятелски отношения, да се грижим един за друг. Средствата за общуване само се наричат така, но с какво ни свързват те? Загубили сме правилната посока на стремежите си.
Дори връзката между родители и деца е загубена. Родителите тръгват за работа рано сутрин и се връщат късно вечер. Щом децата имат възможност да напуснат дома на родителите си, те веднага бягат. А ако останат, то е само защото няма къде да отидат и е по-изгодно да останат с родителите си.
Това е чисто консуматорско отношение. Мама винаги ще храни, облича, подслонява. Но аз самият нямам намерение да създавам такова семейство. Не съм възпитан за семейни отношения. Израснах в семейство, където майка ми и баща ми бяха заети на работа по цял ден и на практика не виждаха семейството си.
Семейството трябва да си остане семейство
Как изглеждаше едно средно статистическо семейство едно време? Жената си седи вкъщи с децата, а мъжът отива да печели пари. Вечер цялото семейство се събира на една маса и всички се взират един в друг, а не в телевизора. В семействата е пълно с деца. Бабите и дядовците са под същия покрив.
Днес едно дете се заключва в стаята си с компютъра и живее собствения си живот. Ние израстваме безразлични, лишени от човешко участие и не се нуждаем един от друг. Поне, както сме сега, не се нуждаем един от друг. Оттук идва самотата.
И въпреки това човек страда от самота. Той има нужда да чувства, че е по някакъв начин свързан с другите. Дори и да не иска да поема задължения, той все пак е социално същество и не може да живее без обществото.
Желанието да бъдеш нужен
Човек има нужда да се чувства част от обществото, да разчита на него, да се учи от него, да бъде нужен. Но ако връзките с обществото са прекъснати, никой не се интересува от него, никой не говори с него, тогава той израства не като човек, а като животно.
Днес все още можем да поправим ситуацията и да помогнем на милиони хора да спрат да страдат от самота. Но за това всички ние трябва да променим отношението си един към друг. Да разберем, че по същество всички ние, всички хора на Земята, сме едно голямо семейство. И ни е грижа какво чувства всеки от нас.
Разбира се, не е лесно да се направи това. Трябва да промените възприятието си за себе си и за света. Но когато успеем, животът ни ще заблести с напълно различни цветове. А статистиката за самотните хора завинаги ще остане в миналото.
