„Не падай духом! В Живота нищо не струва повече от живота, за да загубваш вяра в него”.
„Живей и не пречи на другите да живеят. Това е половината от истината за достоен живот. А другата е: помагай и на другите да живеят”.
Това са само част от посланията на изумителния българин, лечител и духовник Петър Димков. Днес – 19 декември се навършват 139 години от рождението на народния лечител, който ни завеща своите дълбоки познания с лъчезарен оптимизъм, тихо, неизразимо и без поучения, само чрез начина си на живот. Наричали са го шарлатанин, измамник, убиец. Подигравали са се с вярата му, но нищо не можело да разколебае лечителя в изпълнението на мисията му да работи за Бога.
„Помагаше с обичта си, с полагане на ръка на главата – на хилядолистната чакра. Съсредоточаваше се и по духовен път се свързваше с кармата на човека, като така разбираше дали има живот пред него или не. Усещах как татко живее в Божието присъствие, а то се постига със словесно мълчание, с тишина на чувствата, с безмълвие на мисълта, с покой на тялото. Той беше овладял умението да изключва напрежението. А това му даваше възможност да се вслушва в тишината и да пребъде в абсолютния покой. Говорил ми е за оживялата взаимовръзка с Бога по време на молитва и казваше: „Осветява се“, т.е. казвайки молитвата, истинска светлина светва, която виждаме и с физическите си очи. Първото, на което ме научи, бе, че Бог е вътре в нас и няма пречки за постигане на връзката с него“, разказва с любов дъщеря му Лили Димкова.
Лечителят винаги съветвал: „Обичайте, обичайте и пак обичайте! Обичай родината си, както обичаш родната си майчица, защото тя те е създала, отгледала и възпитала. И природата обичай, защото тя също ти дава всичко, от което имаш нужда – здраве, бодрост, сила, храна, лековити билки, кристален въздух, чиста вода”. Това са нещата, пред които искрено и всеотдайно се прекланя и благославя.
"Татко много ме водеше сред природата. Бях съвсем мъничка, ходихме често в гората и той ми разказваше чудесни приказки – за гномчетата, джудженцата, духовете на земята, и на мен ми се струваше, че ги виждам в хралупите, зад дърветата. За силфите - духовете на въздуха, за саламандрите – духовете на огъня, за ундините – духове на водата, русалките, за елфичките, които живеят в цветята, а аз, когато разговарях с цветята, си мислех, че ги виждам и говорех с тях. Казваше ми, че в природата всичко е живо и разумно. Че камъчетата също са живи и не бива да ги ритаме, а трябва всичко безкрайно да обичаме, защото е творение на Бог. А той е нашият възлюбен баща, който ни обича и който се грижи за нас.“, разказва художничката.
Един от моментите, които Лили Димкова няма да забрави, е есента на 1965 г., когато близки приятели поканили татко й да замине за Пловдив, където го чакали болни хора с надеждата да бъдат прегледани от него. „Този път, интересно, мама не искаше той да тръгне, но татко беше обещал и както винаги, удържа на обещанието си. Замина. Чакахме го, но той не се прибра. Не можехме да разберем какво става, звъняхме в семейството, където беше отишъл, но там не отговаряше никой. По-късно разбрахме, че къщата на нашите приятели е била обградена от милиция и всички в нея са били арестувани. След разпита на болните, всички до един са казали, че татко не им е взел и стотинка, и те били пуснати, но татко арестували, защото именно той е бил целта им. Закарали го в ареста и го затворили в едно подземие. Жената на един от шефовете на пловдивската милиция, която преди време била излекувана от татко, узнала за тази случка и успяла да издейства да го извадят от подземието и да го преместят в ареста. С това го е спасила. Татко беше тогава на 79 години, беше късна есен. Десет дни ние не знаехме къде е, какво е станало с него. При кого ли не ходихме, къде ли не молихме. Чак на десетия ден успяхме да разберем къде е и че скоро ще бъде освободен.
Когато го посрещнахме на гарата, беше неузнаваем. Едва се държеше на краката си. Дойдохме вкъщи, той легна, а аз се обадих на писателя Георги Караславов, за да му кажа, че най-после татко се е прибрал. Той веднага пристигна. Влезе вътре, седна на стола до леглото му, сложи ръка върху ръката на татко, гледаше го и каза: „Ех, ти, многострадални Петре“, а по бузата на татко се стече сълза. Държали се с него ужасно. Наричали го измамник, убиец. Подигравали се с вярата му. И съдебни дела имаше срещу него, не едно. Слава богу, намираха се добри и признателни хора, които помагаха да не бъде осъден, и то защо? Затова че работеше, че помагаше на хората от сутрин до вечер, без да взема от никого и стотинка.”
Веднъж Лили попитала татко си по какво може да се познае дали един човек е духовен, а той отвърнал: „По чувството за благодарност”. По късно тя и майка й разбират, че докато е бил в затвора, е бил държан в някакви бетонни помещения, където е стоял без обувки, а той е бил вече възрастен човек. Тогава един от стражарите събува обувките си и му ги дава с думите: „Вие спасихте моята жена!”. „Ето в такива моменти се проявява обич и благодарност”, изтъква художничката и добавя, че благодарността се изразява в това – да раздадеш част от полученото, на другите.
Разказва още, че веднъж една сестра запитала Учителя Петър Дънов – как да благодари за вниманието, с което той я е приел предишния ден на разговор. А той отговорил: „Като проявиш същото внимание към другите. Човек, който се доближава до едно черешово дърво, яде от черешите му и не благодари на Бога, не е разбрал Живота. Всички страдат от неблагодарност. Някой е недоволен, а Бог му е дал толкова дарби, които той не е разработил. Недоволството препятства развитието на човека. Човек, който не е доволен от това, което има, слиза в по-долна форма, проявява животински качества. Който е доволен от малкото, ще дойде до голямото. Ако сме доволни от малкото благо, то ще расте и ще даде изобилен плод. Ние искаме нещата да станат по нашата воля. Това е първата грешка. Бог е създал света, ние трябва да желаем нещата да станат по Божията воля”.
Спомням си преди години, когато татко беше развил вирусна бронхопневмония, за всяко нещо, което му подавах или правех за него по време на боледуването, колкото и слаб да беше, устните му винаги промълвяваха: „Благодаря!“. А аз го молех: „Татенце, недей, да ми благодариш“. „Не – казваше той, – за всяко нещо трябва да се благодари.“
Неговото мнение беше, че само благодарният може да засили действието на жизнените функции на своя организъм. Благодарността е тази, която съединява нашето сърце със сърцето на Създателя. През социалистическо време, когато сядахме на масата, винаги се прочиташе молитва и след това почвахме да се храним. Никога не сме седнали на масата без молитва, а тя е благодарност. Ние трябва да благодарим абсолютно за всичко – за най-малките неща и за най-големите, защото всичкото това е Бог”, казва Лили и припомня, че първата крачка, с която се тръгва по духовния път е прощаването. Петър Димков го владеел толкова добре, че нямало човек, на когото да откаже да помогне, дори да му е направил някакво зло. Винаги и за всекиго било отворено неговото сърце.
Прочетете всичко за народния лечител в Списание 8, бр.2/2015 г.
