Снимка: Проф. д-р Франц Весели, лиценз CC Attribution-Share Alike 3.0 Germany, Wikimedia Commons
„Няма такава ситуация, в която да не ни е дадена възможност от живота да намерим смисъл и няма такъв човек, за когото животът да не държи някакво дело.“ Това са думи на психиатъра, преминал през ада на концентрационния лагер Аушвиц – Виктор Франкъл. „Възможността да се осъществи смисълът е винаги уникална и човекът, който може да я реализира, винаги е неповторим“, казва той. Поводът за написването на „Лекарят и душата“, по думите му, е настъпилото повсеместно всеобщо съмнение в смисъла на живота и растящото усещане за безсмислие у хората. В своите трудове, написани въз основа на наблюденията му в нечовешките условия на фашисткото насилие, Виктор Франкъл прави анализ на силата и волята на духа при екстрени обстоятелства. Нека си припомним възгледите му, разработени в „Логотерапия накратко“ и „Лекарят и душата“.
- Не всеки конфликт е непременно невротичен; в известни граници конфликтът е нормален и здравословен. В този смисъл страданието невинаги е патологичен феномен. То може да бъде по-скоро човешко постижение, отколкото синдром на невроза, особено ако израства от екзистенциална фрустрация. Категорично бих отрекъл, че търсенето на смисъл на човешкото съществуване, та дори съмнението в смисъла, във всички случаи произлиза от някакво заболяване или предизвиква такова. Екзистенциалната фрустрация сама по себе си не е нито патологична, нито болестотворна.
Аз се отклонявам от психоанализата дотолкова, доколкото смятам човека за същество чиято главна грижа се състои по-скоро в постигане на смисъл, отколкото в просто задоволяване и засищане на нагони и инстинкти или в помиряване на конфликтуващите изисквания на То (It), Его и Суперго, или в приспособяване към обществото и околната среда.
- Подобно на животното човекът има биологично и психично измерение. Колкото и животинското в него да е надскочено и белязано от човешкото, в известно отношение човекът не престава да бъде животно. Самолетът може да се придвижва по пистата, т. е. по равното, съвсем като автомобил, но като истински самолет той ще се прояви тогава, когато се издигне във въздуха, т. е. в триизмерното пространство. Същото е и с човека: той е и животно, но и нещо безкрайно повече от животното, с цяло едно измерение – измерението на свободата. Свободата на човека, разбира се, не е свобода от обусловеностите, било то биологически, психологически или социални. Тя не е свобода от нещо, а свобода за нещо, свободата да заемеш позиция по отношение на всички тези обусловености. Така че човек се проявява като истински човек едва когато се издигне в измерението на свободата […]
- Така че вече не се смята, че напрежението трябва да се избягва на всяка цена. По-скоро мисля, че човек има нужда от известно здравословно, дозирано напрежение […]
Не става дума за хомеостаза на всяка цена, а за ноодинамика, както наричам неизбежното силово поле, простиращо се между полюсите на човека и постигащия чрез него своята реализация смисъл.
- В САЩ вече се чуват гласове, провъзгласяващи края на епикурейската ера в психотерапията и настъпването на една стоическа ера. Вече не можем да си позволим да отхвърлим ценностната и смислова ориентация на човека с твърдението, че тя не е нищо друго „освен защитни механизми или вторични рационализации“.
Аз лично – смятам, че в случая ми е позволено да говоря от първо лице – не бих искал да живея в името на защитните си механизми или вторични рационализации, нито пък да заложа живота си на карта заради тях […] Само човекът може да поставя въпроса за смисъла, да поставя под въпрос собственото си съществуване!
- Именно това изгубване на смисловата ориентация лежи в основата не само на експерименталната психоза, но и на колективната невроза. Имам предвид онова усещане за безсмислие, което изглежда все по-силно завладява съвременния човек и което аз наричам екзистенциален вакуум. Днес човек страда не само от закърняване на инстинктите, но и от загубване на традициите. Сега нито инстинктите му казват какво трябва да прави, нито традицията – какво е длъжен да прави. Много скоро той вече няма да знае какво иска и ще започне просто да подражава на другите. Ще стане жертва на конформизма.
- В САЩ психоаналитиците вече твърдят, че имат работа с един нов тип невроза, чийто най-натраплив признак е парализиращата липса на инициативност […] По време на лекциите ми пред немски, швейцарски и австрийски студенти около 40% от тях признаваха, че лично са преживявали чувството на отчайваща липса на смисъл; при студентите от САЩ този процент е 80%.
- Не можем от продължителността на нечий живот да заключим за неговата смислова пълнота […] В живота си човек трябва да доведе докрай нещо (във времето и в крайността), т. е. да приеме крайността и да не изпуска от поглед края. При това подобна нагласа съвсем не е героична, тя може да бъде открита в ежедневния живот на средностатистическия човек.
