– Ако думите бяха природни стихии, как щяха да изглеждат благословията и проклятието?
– Огън, вода, въздух, земя... Твърде големи са. Те са и животът, и
смъртта на сътворението. Благословията и проклятието идват от
човещината. Тя е мъничка част от Него. Малцина са магьосниците, чието
слово сътворява и държи равновесието.
– Кой е ключът една дума да престане да бъде просто звук и да се превърне в съдба?
– Жизнената сила и дарбата на този, който я изрича.
– Има ли думи, които „чакат“ да бъдат изречени, за да се случи нещо в живота ни? Кои са те най-често?
– Има действия, които чакат да бъдат извършени, само те случват живота.
Човекът трудно проумява, че и хлябът, и ножът са в неговите ръце и че от него зависи какво да започне и какво трябва да спре.
Някога се е правел зарек пред душата – неотменим договор, който човекът сключва сам със Създателя.
От този дълг излизане няма, защото човекът сам е нарекъл цената, която ще
плати, ако не изпълни дълга. Ще дам стряскащ пример, за да стане ясно.
„Ако вдигна пак ръка на жена си, Господ да ми вземе първата рожба!“ Този мъж е рекъл думи, които „са чакали“ да бъдат изречени, за да не може
той да ги прескочи и да спре да повтаря злото.
Но най-често
думите, които чакат, са думите за прошка. Представете си, някой нанесъл
страшна рана на близък. Рана, която може да бъде затворена само с
покаяние, само с думи за прошка. Но човекът е стиснал в зъби душата и
вината си и държи на синджир съвестта. Тогава думите не излизат. С
години. Може и да не дочакат да бъдат изречени. Но думите за прошка
притежават най-голямата сила. Те никога не изтичат, не избледняват, не
остаряват и не заглъхват сами. Ако човекът си отиде, те ще отидат в
децата му. Децата му ще познаят болка и страдание, които не са извикали
сами. Ще се завърти неспирен кръг. Ще дойдат и други деца. И докато
думите не бъдат речени, страданието няма да спре. Но когато думите за
прошка най-после дочакат, светът се променя. Нали сте чували за ефекта
на пеперудата – размахът на крилцата на пеперуда може да предизвика
ураган в другия край на света. Дочаканите думи за прошка на един човек
могат да излекуват хиляди човешки съдби...
– Кои пет думи най-силно те е яд, че забравихме?
– Отмала, съзаклятие, побратим, месечина, упование, стремглав, зарана,
черковище, гороломник, разметаница, прелом, свян, нега, свяст,
безпределен... Пет ли трябваше да са? Не мога...
– По време на наричане усещаш ли, когато то бива чуто от съдбата?
– Съдбата не е нещо извън човека. Той сам си я изплита несъзнато ден след ден. По време на наричане правим това осъзнато – изплитаме, почистваме, пренареждаме съдбата си – в това е смисълът на обреда. Ако не можем да приемем, че имаме свободна воля, с която изплитаме съдбата си, значи приемаме, че учене, осъзнаване и развитие няма и че човешкият живот няма смисъл.
– Разкажи за някого, който е пренаписал живота си с наричане.
– Толкова са много... Ще разкажа нещо, което стана важно и за мен и се
превърна в част от пътя ми. Дойде жена, която не можеше да има деца.
Беше направила три неуспешни опита инвитро. Предстоеше ù четвърти.
Отношенията със съпруга ù се бяха влошили. Беше напълняла от
процедурите, беше уплашена и дивашки изморена. Знаех, че и четвъртия път няма да стане. Дойдоха думи за дете по дар, а не по кръв, за дете,
което чака някъде. Тя се разплака, каза, че мъжът ù никога няма да вземе дете, което не е негова кръв... Чаках. После се отприщи огромна стена.
Силата на всички жени в кръга пое цялата болка и роди светлината. След
година тя осинови момиченце. Със съпруга ù са много щастливи, чувам я от време на време. След нея имаше и други. Много деца по дар, не по кръв
намериха обич и дом. Има някаква невероятна светлина в това дочакване...
– Кои три думи (или цели изречения) мислиш, че са изрекли твоите невидими орисници, когато си се появявала на бял свят?
– „Болката на твоя род ще мине през теб!“, „Дръж се за земята!“, „Прочети последната глава от „Пипи Дългото чорапче!“
– Има ли думи, които не бива да изричаме често, за да не губят силата си и кои са?
– „Не изричай напразно името Господне“, е казал някой някога. За жалост,
никой не разбира какво означава това. Бих казала същото по разбираем
начин: Не изричай напразно „обичам те“! Дали сега ще разберат?
***
Прочетохте интервюто с Розмари Де Мео, част от брой 5/2026 на Списание 8. Разгледайте останалите теми от броя тук.
Заповядайте на 29 май на събитието „Близки срещи с темите от брой 5/2026“ в месеца на българския език и просвета, за да открием и преживеем
заедно силата на думите и магията на словото! Ще се срещнете с Розмари
Де Мео, която ще отговори на въпросите: как да призовем радостта, назовавайки истинското й име? Как се случва
Магията, когато наричаме? Какво не знаем за силата на българските думи и корени?
На тези и още въпроси ще получите отговори на 29 май от 18:30 часа в залата на Сити Марк Арт Център. Билетите може да закупите от тук, както и от редакцията на списанието или от касата на Сити Марк Арт Център.
