Видът на София по онова време никак не е бляскав, особено в сравнение с най-големия български град Пловдив, славното Търново или индустриалния Сливен. Населението наброява едва 12 000 жители, а следите от ориенталската култура все още са видими в бита на българина.
София започва да се събужда за културен живот едва в началото на новия век. Удачното географско разположение на града дава възможност тук да се образува и политически център. По това време пръст в това София да придобие по-съвременен вид, има кметът Димитър Петков, който е смел, непреклонен и със замах разчиства всичко ненужно в града. Строят се забележителни здания като Народното събрание, Софийският университет „Св. Климент Охридски”, храм-паметникът „Св. Александър Невски” и др.
За кратко време от почти празен град с минимално население и къщи, без електричество, София се превръща в средище, което буди у хората почитание. Те я възприемат като нещо чудновато, необичайно и любопитно. В списание „Сердика” от 1940 г. четем: „Когато искат да подценят мнението на някого, който не е излизал от селото си, казват: „Бре, ти много знаеш! Като че в София си се учил!” Също така за някого, който обръща по-голямо и по-особено внимание на облеклото си, възкликват: „Наконтил си се като софиянец!”
Днес вече подобни изрази сякаш не са меродавни, но това не пречи на София да притежава едно особено очарование и дух на възрастна дама. Тя като че ли е облякла най-красивата си пъстра рокля, сложила е парфюм с ориенталски нотки и чака да се похлопа на вратата й, за да разказва своите прелюбопитни истории за интересно минало, цветно настояще и обещаващо бъдеще.
Тук можеш да прочетеш интересния пътепис на Михаела Ценкова, публикуван в Списание 8, брой 12/2016 г.
