Дубай - пищната златна рамка на човешкото луксолюбие

Именно този Дубай се оказа най-правдивата метафора за света, който изведнъж остана "неспасяемо вчера". Hяма друг световен град, който в по-голяма степен да олицетворява света отпреди пандемията така, както Дубай. 

Сияещ сапунен мехур. Вечно трескаво сграбчващ нещо от утрешния ден. Неистов, до бездиханност, вкопчен във въпросите: "Какво е следващото? Кой е новият връх? Колко струва? Може ли с намаление? A на изплащане? Коя е новата сензация? Каква е цената? Новата мода? Колко още по-високо? Може ли по-изгодно? Но със златно покритие, нали? А после колко още?"
 

Свят, в който парите са гаранция за чудеса. Свят, смятащ парите си за богоизбраност. Дубай с нeговата КУЛА БУРЖ ХАЛИФА - най-високата сграда в света. Pазбира се, изключително красива, по-модерна от думата "модерно", суперлативна - славеща себе си сама...Предизвикваща самото небе с висотата си.

В няколкото дни, прекарани този път там, я гледах от панорамните прозорци на своя хотелски апартамент, разположен на един от последните етажи на отсрещен небостъргач. Заспивах и се събуждаx с осанката й зад стъклото. 

Кулата. 

В картите Таро, има също карта, наричаща се така: КУЛАТА. И значението на тази карта е най-стряскащо! То е сривът на нещо прекалено. Неизменният срив. Най-важното при тази карта е да се схване, че проблемите от самото начало са почивали на лъжлива структура, че е било изградено нещо, подобно на кула от карти. И когато се опитаме с нелепите си опити да се нанесем с мебелите, експонатите и претенциите си в тази кула от карти – естествено е, че тя ще се събори. Обикновено сме ужасно неподготвени за този момент, защото някак през цялото това време ни е убягвал фактът колко нестабилна в действителност е тя - Кулата. 

Всеки път, когато се привържем прекалено много към вещите си, зазидаме се в материалните блага, на които сме свикнали да гледаме като на наше изконно право, стигаме до момента, в който тази карта ни припомня, че нищо в живота не е сигурно и можем да изгубим лукса на живот, ако сме го взели за даденост и сме си повярвали прекалено много. 

Светът и вярата познават една друга кyла и нейния срив. Вавилонската кула, дръзнала да предизвика Бог, нелепо опитвайки се да докаже, че силата на човешката амбиция, алчност и ненаситност побеждават Божественото. А и Шекспир пише в един от сонетите си за горделивата тленност на кулите, които времето стрива на прах.

И нашите вавилонски, дубайски и всякакви още кули на пръв поглед внезапно, а всъщност така закономерно се сриват. Джет Сет-а и вечно неудовлетвореното луксолюбие. И внезапно този свят, вкопчен в своето "утре" , се оказва просто само нещо от вчера. 

Нали няма да се втурнем веднага да строим нови, още по-високи кули?!

Нали...?