Улови мигаСветлин Иванов - Лаубер / 27 юни 2020

Моята Антарктида

Светлин Иванов-Лаубер разказва за ледената безпределност и за сблъсъка си с неземната й красота

◄ ►

Може би ще се позачудите, защо в първите дни на астрономическото лято решаваме да ви доближим до приказката, наречена Антарктида. Контрастът е нещото, което ни кара да се чувстваме живи. Няма нищо по-вълнуващо от това под аромата на липите под прозореца ви да се потопите в тайнствените покои на Снежната кралица през очите на влюбения в сковаващата й красота Светлин Иванов - Лаубер. Насладете се на тази ледено-разтапяща импресия.

Сбъднах своята може би най-дръзка мечта. Случи се по време на на моето 4-седмично пътешествие. Дни наред бях на непристъпната, ледената, откъснатата от всичко и всеки, практически невъзможната дори и за мечтаене Антарктида. Оставиx стъпките си върху континентa, където с изключение на шепа неустрашими изследователи, никой никога не е бил.

Моята сбъдната експедиция. Сбъднатата ми Антарктида - 98 процента покритата с вечен лед. По-голяма от Европа и Австралия, взети заедно. Hепринадлежащата на никого Антарктида.

Като мен.И като мен изцяло обкръженa от Южeн Полярен океан. Прекосих го с кораба Midnatsol, за да я достигна. Красиво име - "Полунощно слънце".

Оставих зад себе си почти всичко с изключение на един въпрос: „Мога ли го? Да разкъсам омагьосания кръг? Да тръшна вратата, за да зачеркна за четири седмици своя свят с лабиринти, с пожари, c шопинги, със суета, с инерция?“

Защото, когато потегляш към Антарктида, имаш право да вземеш само книгите и пуловеритe си. Няма никакъв шанс да опаковаш неврозите си и своята несигурност. Там, на Антарктида , ще си седмици наред без интернет, без телефон. Ще си само със себе си. На кораб с непознати, обветрени, мълчаливи като самия теб пасажери, без шанс да реагираш, ако в "истинския ти свят" парченце от доминото рухне и повлече останалите.

Да потеглиш за Антарктида в някакъв смисъл наистина означава да обърнеш гръб на всичко. И аз сторих именно това. А за да я достигнеш - нея, извънземната, внушаващата страх Антарктида, е нужно да пътуваш много. И все по-надалече.

Първо са около 17 часа във въздуха с два полета - до Сантяго, столицата на Чили, а оттам над целите Анди - безспирна върволица от върхове под теб, зад теб, след теб. Гигантски клавиши на изсвирени химни…

След това си на кораба. И е ред на Патагония - обезпокоително красивата, някак Ибсеновата с фиордите си, някак заплашителната с глетчерите си. Огромна и притаена. Пропътуваш, проплаваш я цялата, по своя път "надолу". Прекосяваш и Магелановия проток - необятно широк воден ръкав между острови, заливи и легенди.

После е Огнена земя. Крилете на албатросите и буревестниците стават все по-големи…

Влизаш в малката църква на един безлюден бряг - последната църква в последното, най-южно на планетата селище. Mалокръвната светлина пълзи като безгласна стигма между теб и дървената статуя на Исус. Ветровете ce търкалят като бездомни кучета в празната зала. Там окончателно ти става ясно, че наистина оставяш целия свят зад гърба си.

След това е Нос Хорн - митичният, описаният в стотици приключенски романи, слагащият точката. А след него, след Нос Хорн ... е чистилището. Наричат онова, което е след това, Адът на Земята. Протокът на Дрейк. Тези над хиляда и сто километра, в които Тихият и Атлантическият океани се сблъскват един в друг - ураганно, пагубно, апокалиптично. На дъното на Протока на Дрейк лежат повече от десет хиляди кораба. Ако имаш късмет, прекосявайки го, вълните ще бъдат най-малко 8-метрови , а вятърът - така или иначе помитащ. А аз имах късмет. При прекосяването му те, вълните, бяха 9-метрови, а вятърът - 59 километра в секунда.

Корабът напредва мъчително - подхвърлян, подмятан, стенещ. В продължение на почти две денонощия. Побеснелите океански води са съвършено черни. И едва след това е ред на Южния Полярен океан - мъртвешки спокоен, бездвижен, осеян с хиляди айсберги. Оттам нататък – пълен напред. И идва тя – достигнатата Антарктида. В края на ноември - нейната късна Полярна пролет и започващо лято. Изумителната, недостъпната.

Дали Антарктида е красива? По същия начин като Мона Лиза. Или като безплътен стих на Петрарка. Индиферентна. Изтръпнала от безвремие. Тя беше наистина сребърна. C щедрото си полярно слънце при пълно безветрие и минус 6 градуса. Силната светлина, от която за минути ce получава изгаряне, остава като неприсъстващо, някак неоново усещане. Като някоя от онези сонати за пиано на Скрябин.

Антарктида. С необятните си пространства. И исполинските си върхове по изтъканите от искрящо сияние хоризонти. Никой никога не се е изкачвал на тях. Много от тях дори нямат имена. А се извисяват на 4000 - 5000 метра.

Антарктида - посрещна ме c хиляди пингвини - нейните трогателни деца.

Умилително безпомощни на вид. Тези клатушкащи се диригенти на снежни тишини. И при това - изцяло заети и отдадени на важни задачи в шумните си колонии: построяването на "гнезда" от камъни, сърцато ухажване, подготовка за първите снесени яйца, разузнавателни разходки, разправии със съседи и тюлени, риболов и още, и още клатушкане…

Тази нелепа непохватност на сушата, а само след миг, във водата те са изстреляни куршуми, мълниеносни малки черно-бели торпеда. Тюлените и морските лъвове се излежават на леда - безмензурно и мързеливо. В заливите огромни китове издишат, а после издигат и спускат опашките си. Полуизчезнали колоси. Смирени богове. Загадъчни гиганти. У дома си ca.

И се оглеждаш - в тази тишина, в тази безкрайна белота, с тези неистово сребърни хоризонти, с плясъка от опашките на китовете, с всичко недокоснато и някак навяващo святост около теб.

И в този миг осъзнаваш, че наистина си отвъд всичко! На Антарктида си. Пристигнал си. И в теб не се останали страхове. B тази сребърна вселена без хора. И няма плочки от домино. Само ти си в тази несвършваща, ослепителна полярна светлина, в тези безкрайни, бели дни на местата с имена Вилхелмина бей, Неко Харбър, Дейвис коуст, Греъм ленд, Тринити… Имена на белотата, на вечните снежни царства, в които си там, ден след ден. И се смееш, и си пълен с бяла лекота. В теб е сребърен танц.

И продължаваш да си лек и да се смееш. Още и още. И полярният залез трае часове. И след него планинските върхове остават с часове обагрени в розово, в пурпурно.

В един след полунощ още не бе тъмно.

И бях далеч от всичко.

Защото бях на Антарктида.