Fjällräven Ива Тодорова, снимки: Петер Сзанто / 11 септември 2023

Fjällräven Вандортура в Унгария

Само 5 дни стигат, за да забравиш цивилизацията – няма стени, няма таван. Има небе и звезди.

С трепет чета програмата на Вандортура, звучи като „тортура“, което на италиaнски означава „мъчение“. Грешна асоциация, защото програмата е страхотна – освен трекинг в гора, има уроци, археологически презентации, куиз дори.

Иначе всичко започва преди осем години по идея на Fjällräven – организиран поход четири дни в планините на Унгария или около езерото Балатон, където участници от цяла Европа носят на гръб целия си дом. Кухнята е малък примус, бутилка газ и олекотени съдове, спалнята е палатка, шалте и чували с гардероб от най-най-необходимите дрехи, защото всичко тежи по пътя. За пореден път си припомням с колко малко мога да съм щастлива. Щастие заради общуването със себе си, с другите участници и с незаменимата, вечно изненадваща природа, чиито капризи и настроения за дъжд, бури или непоносима жега ме учат на едно-единствено нещо, а именно, че нищо не е чак толкова непоносимо, ако го приемеш и се слееш с него такова, каквото е. Този урок ще пазя дълго и след завръщането си в града.

Вдъхновена от класическия трекинг на Fjällräven в Швеция, първата Fjällräven Вандортура е организирана през 2014 г. в Унгария. Това е обиколка близо до природата на най-красивите области в Унгария, особено подходяща за хора, които искат да практикуват трекинг, но не са го правили досега и им е нужна малко организация. Обикновено продължава от 3 до 5 дни.

Още с пристигането преглеждам отново багажа. Оборудването е изключително важно – трябва да е леко, компактно и функционално. Още първата вечер има урок как да опаковаме багаж и какво ни е най-необходимо. На сайта на Вандортура има списък на необходимите вещи, но от опит ви казвам, че той е твърде дълъг. Две тениски, два клина и си готов. Крем против слънце, репелент, челник. Разбира се, за мен беше много важна раницата на Fjällräven, която е изключително ергономична, голяма част от товара отива на кръста и раменете са свободни. Носи се сама. Обувките трябва да са с твърда подметка, за да не се набиват краката. Много чорапи!

Най-сетне не съм онлайн
Нощта преди да тръгна телефонът ми блокира, добре че скъп приятел ми донася своя рано сутринта, за да имам поне някаква връзка със света. Но бързо разбирам, че е измамна, защото обхват няма почти никъде по трасето. Още по-добре! Най-сетне не съм онлайн!

Още първата вечер, с пристигането в първия палатков лагер в селцето Вараля, всеки от участниците има възможност да избере лиофилизирана храна за закуска и обед за следващия ден. Изборът е богат – паста, ризото, чили кон карне, пиле и т.н. С помощта на примус и малко газ се вари вода и се добавя за пълноценно, вкусно и обилно ястие. Чувствам се като космонавт.

На сутринта всички 100 човека сме готови до табелата „старт“ и се започва! Ще се движим през прелестните гори на планината Мечек. Да, планина в Унгария звучи странно, но маршрутът не е за подценяване. Още първия ден качваме най-високия връх – Зенго – 682 м., шегувам се, че към него се катерим по надолнище. Най-горе е построена кула, за да се насладиш на невероятна панорама – 360 градуса. Не мога да не спомена с каква страст се ходи първия ден, колко е силен ентусиазмът и как тялото не знае какво му се случва от заседналия живот. Тук е сред дивата гора на Мечек и няма друга работа, освен да ходи. И да похапва, за да работи добре моторчето.

В първия бар, на около час от старта, вече се тъпча с щрудели – с маково семе, с вишна, с ябълки и, разбира се, невероятна вишнева бира. Това трябва да се опита приживе. И се наслаждавам, чиста наслада е вкусът на вишневата бира. На моята маса сядат двама унгарци – мъж и жена. Очевидно аз съм с най-малката раница в групата – освен раменете, имам ужасяващ проблем с гръбнака, заради който не мога да спя нощем. Заговаряме се с жената. Унгарците ми се струват сдържани и хладни, задълбочени хора. По-късно се оказва, че тя е физиотерапевт. И искрено ме поздравява, че въпреки болката съм тук. „Ще видиш, че накрая ще се чувстваш по-добре. Това тяло трябва да го използваме!” И става точно така.

Душата на бродника
Искаше ми се за хората да разкажа най-накрая, но нямам търпение да споделя, че в планината ходят добри хора, или пък там стават добри. Може би е заради мълчаливите дървета, които са толкова красиво тихи и с такава нежност ти разкриват пътеката, че се свързват със самата душа на бродника. Може би защото страдам, докато нося товара, не само вътрешния, но и този на гърба. Болката усилва степента на емпатия и наистина разбираш, когато някой има нужда от помощ. Може би защото страховете утихват и радостта, че можеш да се справиш с всичко, е така мощна. Не знам. Но както ми се струват хладни унгарците, така си давам сметка, че отдавна не съм чувала толкова хора да се смеят заедно вечер така крепко и гръмогласно.

Понякога в палатковия лагер няма топла вода, но никой не се цупи или оплаква. Наричат ледения вечерен душ „освежаващ“. Не чувам никой да критикува, както е във фейсбук. Дори аз, с цялата ми болка в гърба, която постепенно се захлупва от болки в колената, повтарям: „Много съм щастлива, че съм тук“. Това са ендорфините, които се отделят в организма заради великата ни способност, наречена движение.

Запознавам се с поляк, който няма представа накъде е тръгнал – прави го, за да помогне на приятел, който е трябвало да дойде, но не успял. И така поема с раницата, след като 3 месеца не е излизал от вкъщи, защото има бебе. „Нямам представа къде съм, сигурно никога няма да видя тези хора пак, аз съм много срамежлив, но тук нямам никакви бариери да говоря с когото и да било и само ми се пее. Сигурно ме мислят за луд”. Пак ендорфините.

На финала някои плачат от радост, че са успели. Има майка с дете на 9 години. Решила да тръгне, защото то е пристрастено към екрана на телефона и това измислила, за да му покаже света. Има моменти, в които тази жена носи не само своята раница, но и неговата и не дава на никого да ѝ помогне. „Това е мое решение, ще се справя, тук се уча на търпение”. Питам я какво прави, когато детето се умори и откаже да продължи. „Разсейвам го! Показвам му пеперуди, уча го да слуша и разпознава птиците.” Последната вечер това момче получава награда за най-млад участник и цяла вечер танцува, забравил за телефона. А за най-възрастен участник печели дама на 76, която няколко пъти ме задмина по пътя.

Не мога да пропусна организаторите, които сутрин преди всички тръгват по маршрута, за да го обозначат с червени ленти, вечер строят лагера, осигуряват готвена храна и посрещат всеки, наистина всеки от пристигащите с бурни аплодисменти. Винаги усмихнати, винаги готови да помогнат. Винаги с убийствено чувство за хумор.

Дъждът е приятел
За самия маршрут не може да се разказва, според мен е много лично, съзерцателно преживяване. По пътя има водопади, можеш да откриеш фосили, драконови пещери, стар манастир от XII век, но предимно гора. Всякаква, с млади или стари дървета. Бухал, кълвач, червеношийка и много гарвани. Ако има нещо, от което ме е страх в планината, това са гръмотевици. Първата вечер започна да трещи, но съм толкова уморена, че си лягам в палатката. Ослепителни светкавици и ужасяващи гръмотевици падат като че ли върху мен. Но страхът е изместен от умората и заспивам безпаметно.

На следващия ден пътят минава през гора, покосена от снощната буря. Никога не съм виждала толкова разхвърляна гора, преградени пътеки, завихрени клони и обгорени стволове. Не съм виждала такова опустошение, прилича на война или разрушителна раздяла и си давам сметка колко нагледна е природата за нашите лични вътрешни състояния.

Последната сутрин се събуждам от дъжда, вали, излива се. Няма как да ходим днес, „нека поне си измия зъбите” – си казвам и след малко съм готова, с раницата, събрана палатка и на път под дъжда. Няма значение, че вали, ти си част от дъжда, той не е враг, а приятел. Природата в мен. Всъщност целият маршрут е пряко свързан с опазването и опознаването на природните стихии. Дрехите на Fjällräven са изработени от бързосъхнещи материали, възможно най-природосъобразни. Това е тяхна сила и продължават упорито търсенията си в тази посока. На всеки участник се дава платнена торбичка за многократна употреба, в която да събира боклук, намерен по пътя, накрая има награда за най-много отпадъци. Нещо като сливи за смет.

Минаваме в дъжда през много тясна горска пътека, която води нагоре, към скалите. През цялото време си пея: „Нощта пресича моят град надлъж, площадите отдъхват от мъглите...” и тази пътека ни отвежда до скали. Приличат на хора и се оказва, че местните имат две легенди за мястото. Според едната, богаташ от селото не пожелал да приюти бедна жена по време на буря и тя го проклела. Представете си какво ужасно проклятие, не бях чувала такова: „Когато е най-щастлив, да се превърне в камък”. В деня на сватбата на дъщеря му всички сватбари и той се превръщат в тези камъни. Другата легенда разказва за два враждуващи рода, които заженили децата си и тръгнали по тясната пътека към манастира. Едните вече се венчали и тръгнали да слизат, но не можели да се разминат с другите. Никой не искал да отстъпи, толкова дълго седели, че се вкаменили. И моите ръце започват да се вкаменяват от студ под дъжда.

Лягам си и сънувам, че ходя в гора

Спираме под един навес и докато се обличаме, изгрява слънце. Това е последният ден. Остават ни само два часа до финала. Вече всички сме приятели. Не искаме да свърши и решаваме, че ще вървим бавно и ще спираме в малки селца за местни сладкиши. Види му се краят.

Наистина не ми се тръгва. Всички участници са посрещнати на финала с аплодисменти и музика. Вечерта има скара, бири и диджей. Големи танци, предимно с ръце, защото краката болят. Всички са със странни походки. Пие се лимонада и палинка – местната ракия. Смея се на всяка дума. Пак ендорфините.

Рано на следващата сутрин съм в буса за Будапеща. Текат ми сълзи, ами, да, плача без предупреждение. Без обяснение. Сбогуваме се бързо. И съм в самолет. Пристигам в София. Отключвам вратата. Натискам копче – светка нещо на тавана – лампа. Завъртам ключ, котлон. Само 5 дни стигат, за да забравиш цивилизацията. Няма гора, има стени, таван. Няма небе и звезди. Странно е, пускам пералня, има баня и легло. Странно. Лягам си и сънувам, че ходя в гора.

Бих отишла отново веднага. Препоръчвам Вандортура. „Препоръчвам“ е твърде слаба дума.