Снимка: Wikimedia Commons
Гората се завръща, но овчарят си отива. Вълците са издигнати в култ, но фермерът изчезва от полезрението на политиците. Където някога се е издигал дим от комини, сега се издигат сензори, проследяващи елени. Където някога са били хамбарите, сега се появяват местообитания на уж съживените изчезващи хищници. Думи като „нетна нула“, „декарбонизация“ и „климатична справедливост“ звучат научно и доброжелателно, но зад тях стои апарат за контрол. Това пише в статията си Константин фон Хофмайстер, политически коментатор от Германия, автор на книгите „Многополярност!“ и „Езотеричен тръмпизъм“ и главен редактор на издателство „Арктос“. Публикува статиите си в сайта eurosiberia.net.
Новият зелен режим на Западна Европа пренарежда континента чрез политики на териториално прочистване и ограничаване. Този режим замества начина на живот на коренните народи като иска да управлява дивата природа, оформена от седящи в креслата си технократи, изискваща задължително спазване на измислените от тях нови правила. Това, което идва с езика на екологичното освобождение, се превръща в механизъм за контрол, проектиран да разтрогне родовите връзки и връзките на хората със земята им.
В меката светлина на хладната зора, когато мъглата се спуска над полетата, някога набраздени от ръце и молитви, се разпростира тиха сила, облечена в зелено, говореща на езика на „устойчивостта“. Тя ни се представя като искрено загрижена за планетата.
В цяла Европа политици, консултанти и самопровъзгласили се „визионери“ налагат грандиозен план за регулиране и ограничаване. Новата догма носи атрибутите на спасението. Тя обещава изцеление, стабилност и екологично изкупление.
Но под повърхността се крие различен модел: на компресия, централизация и инженерна трансформация. Тази зелена вълна идва от офиси с LED осветление и карбонови табла, които са далеч от дъбовите горички и овчарските песнопения, които някога са оформяли Европа чрез съдбовен труд и преданост. Традиционна Европа живееше чрез пулса на земята, нейните обичаи, почерпени от ливадите, нейните закони, отразени в дърветата, нейната вяра, носена от вятъра над обработваната с любов почва и кулите на катедралите.
Термините пристигат предварително опаковани: „повторно диво животно“, „нетна нула“, „декарбонизация“ и „климатична справедливост“. Те звучат чисто, отекват с ритъма на науката и морала. Сричките им блестят с прецизност, но зад тяхната яснота стои апарат за контрол, извлечен по-скоро от абстрактни алгоритми, отколкото от опита на поколенията. Те крият по-дълбок импулс: да разтворят плътността, да насочат населението от разпръснатите села на паметта към умните градове на контрол.
Гората се завръща, но овчарят си отива. Вълците са издигнати в култ, но фермерът изчезва от полезрението на политиците. През хълмовете на Франция, долините на Италия и равнините на Германия, първичният ритъм на изконния живот замлъква. Където някога се е издигал дим от комини, сега се издигат сензори, проследяващи елени. Където някога са били хамбарите, сега тези територии се наричат местообитания. В тях се вкарват поголовно уж ценни изчезнали видове хищници. Селският живот, основата на цивилизационния възход на Европа, получава похвали в речи, дори когато артериите му тихо се прерязват.
Континентът се преобразява според нови модели, замислени в симулация и осветени в политика. Цели региони са предназначени да бъдат върнати към диворастящо състояние. Това означава изключване, което пък от своя страна означава трансформация чрез премахване. Човешкият отпечатък се отдръпва и на негово място се издига тишина: измерена, наблюдавана и осветена от разстояние. Връзката между човека и земята, установена в продължение на векове на обработване, ритуали и родство, отстъпва място на управлявана дива природа.
И все пак тази дива природа се разгръща без собствен ритъм, оформена и поддържана чрез дистанционно наблюдение и кодирано намерение. Тя остава индексирана и администрирана. Всяко същество носи чип за проследяване. Всяко дърво попада под статистически надзор. Дронове сканират короните на дърветата. Бюрократите говорят за екосистемите по начина, по който счетоводителите говорят за баланси. Свещеното пространство, някога оживено от ритуални жертвоприношения и празници за обилна жътва, се превръща в зелен експонат в управленския музей на Европа.
Естетиката на тази трансформация се харесва на уморената душа. Тя успокоява чрез гладкост. Обещава цел чрез подчинение. Деца засаждат дървета в асфалтови дворове. Върху градските покриви се отглежда маруля в стерилни тави. Един континент започва да вярва, че спасението му се крие в премахването на определени неща. Премахнете въглерода. Премахнете индустрията. Премахнете традициите, излишествата, ексцесиите. Това, което остава, е оформено като хармония.
Сред онези, които носят паметта на поколенията – овчаря, ковача, ловеца, акушерката – расте една различна представа. Те не са реликви на умиращ свят. Те са семената на идния ден, поникващи от дълбоката почва на родовата континентална памет и традиционните форми. Тяхната сила идва от благоговението, от древните обичаи, от опита за справяне с трудностите и е насочена към сътворението.
С отворени ръце за нововъведения и сърца, закотвени в приемствеността, те оформят промяната като наследство, а не като разрив. Почвата им говори като роднина, богата на спомени и обещания.
Гората за тях е прибежище и спътник, жива с присъствие и обвързана в споделен зов. Реката им говори - за тях тя е водач и свидетел, течаща през поколенията с яснотата на целта и благодатта на завръщането. Тяхната мечта съчетава духа със структурата и мита с машината. Една модерна Европа, силна в технологиите и богата на дух, може да се издигне от това сближаване, от земеделие, управлявано от дронове, вкоренено в циклите на предците, от катедрали, захранвани със слънчева енергия, от градове, оформени с племенен дух и любов към земята, а не от алгоритъм.
Нов културно-политически синтез започва да блести на хоризонта: Европа, която не се извинява за съществуването си, която не разводнява душата си в името на абстракцията. Тази Европа не вижда противоречие между дивото и реда, между екологията и идентичността. Предстоящата задача утвърждава тежестта на континенталната памет, приветства предизвикателството на утрешния ден и призовава за създаването на нещо достойно: суверенна Европа, суверенна в своите пейзажи, в своите символи, в своята воля за светли бъднини. Зеленият ред, когато се ръководи от мита за силния континент и от ясната мисъл какво трябва да се направи за благоденствието му, се превръща в колесница на възхода, а не в инструмент на упадъка.
Ще се превърне ли континентът в спокоен резерват, наблюдаван от регулатори и хищници, или ще се издигне като жив организъм, съставен от хора, памет, жертвоготовност и свещена приемственост? Възможна е нова зеленина, която не заличава миналото, която не заглушава песента на почвата, която не изравнява със земята лицето на континента. Тази зеленина ще пее чрез гласа на онези, които орат, и онези, които строят, онези, които се борят, и онези, които помнят. Тя чака във вятъра, в огъня, в камъка. Пробуждането започва с видение и видението вече се раздвижва във вените на земята.
