ИзкуствоНайден Колчев / 9 април 2019

Филип Дик - Златната кокошка на Холивуд

„Ще настъпят времена, когато няма да казваме, че ни шпионират през телефона, а че телефонът ни ни шпионира“

Материалът е публикуван в бр.5/2018 г. на Списание 8

Пророкът на XXI век

„Ще настъпят времена, когато няма да казваме, че ни шпионират през телефона, а че телефонът ни ни шпионира“, казва Филип Дик. И, както винаги, се оказва учудващо прав...

В края на 2018 г. се навършват 90 години от рождението на Филип Дик, известния американски фантаст и футуролог. Ако трябва да посочим няколко имена на писатели, смаяли света със своите предсказания, веднага се сещаме за Жул Верн, Хърбърт Уелс, Артър Кларк, Айзък Азимов, Рей Бредбъри, Джордж Оруел. В наши времена обаче, парадоксално или не, Филип Дик е сред най-известните сред широките маси автори, когото самите маси… не познават. Това става благодарение на Холивуд – милиони са гледали филмите по негови произведения – „Зов за завръщане“, „Блейд Рънър“, „Специален доклад“, „Агенти на съдбата“, „Камера помътняла“ и др., без да са наясно чии идеи стоят в основата на създаването им. Струва си да го научим...

Виртуалната реалност, загубата на идентичност, изкуственият интелект, колективната параноя, всеобщото наблюдение и паралелните реалности са все теми, които, подобно на черна дупка, ни засмукват в произведенията на Филип Дик. Много от предсказанията му, като цитата в началото, са само едно от пророчествата му, които са се сбъднали (или са на път). А това е повече от лоша новина за всички ни.

„Докато пишех, ставах като Бетовен – невероятно войнствен”

Филип Дик е роден на 16 декември 1928 г. в Илинойс заедно с близначката Джейн, в семейство на интелигентни родители с ирландски корени. Но сестра му почива шест седмици по-късно. Филип посещава гимназия в Бъркли в Калифорния, където е съученик на известната фентъзи авторка Урсула Ле Гуин. След дипломирането си той следва в Калифорнийския университет в Бъркли. Първият си разказ публикува през 1952 г. Тогава пише редовно, както се изразява той самият, „един роман след друг, но нищо от това, разбира се, не продаваше“. В Бъркли се запознава с творците в литературните среди, които го насърчават да твори, но комерсиалният му провал е на път да го обезсърчи. Мечтата му е да създава едновременно „литературни неща“ и научна фантастика.

По това време той вече има втори брак, а до края на живота му стават цели пет! За краткия му житейски път (Филип Дик почива на 53 г. – на 2 март 1982 г.) това е повече от рекордно постижение, но надали има някой, които да твърди, че животът на писателите – и най-вече на техните близки – е лесен. Това потвърждава и самият Филип в едно от последните си интервюта: „Да, това беше една наистина безкрайна последователност от разводи, които произтичаха от това, че поемах ангажименти абсолютно безразсъдно. Хубавото е, че все още съм в добри отношения с всички мои бивши съпруги. Имам и три прекрасни деца. Причината обаче всичките ми бракове да се разпаднат е, че по време на писане съм вглъбен единствено в себе си. Тогава ставам като Бетовен: невероятно войнствен и отбранителен по отношение на опазването на личния ми живот. Много трудно е да живееш с мен, когато пиша.“

Отначало Филип Дик иска да създава фентъзи, но от типа, с което се „сблъскваме“ в реалния живот, подобно на култовата през 60-те години на миналия век поредица „Зоната на здрача“ (Twilight Zone). Дори прави няколко радиосценария в подобен стил, но реалността е съвсем различна. „Няма как да се издържаш от такива неща, ако можеш да живееш от научна фантастика. През 1953 г. тук съществуваха поне 13 научнофантастични списания, а през юни същата години публикувах в седем от тях едновременно. Общо през 1953 г. имах издадени над 30 разказа... До 1959 г. научната фантастика се срина напълно. Не можехме да си изкарваме прехраната.“

Надали в края на успешната 1953 г. Филип Дик си е представял колко трудни времена предстоят не само пред него, но и пред целия жанр. Към края на 50-те години делът на научнофантастичната литература в Щатите спада драстично, като отливът от нея е направо катастрофален. През 1959 г. аудитория на стила наброява незначителните 100 000 общо читатели в CAЩ, докато през 1955 г. само от романа си „Слънчева лотария” („Solar Lottery”) Филип Дик продава 300 000 копия. „Много автори се отказаха, не можехме да си изкарваме прехраната. Започнах да помагам на съпругата си в бижутерското й ателие. За разлика от нея, аз нямах никакъв талант. Не ми харесваше, не бях щастлив.”

В най-трудните времена обаче идват и най-ярките мигове на вдъхновение. С пишеща машина за 65 долара той започва създаването на един от най-известните си романи „Човекът във високия замък” („The Man in the High Castle”). Продава ръкописа си за 1500 долара, а рецензиите от критиката и мненията на читателите са повече от въодушевени. Съвсем логично, през 1963 г., той печели най-престижното отличие за научна фантастика – наградата „Хюго”. В романа се сблъскваме с една алтернативна историческа реалност, в която щатите са загубили Втората световна война, а територията им е поделена между Германия и Япония. „Трябва да призная, че години наред бях мислил за написването на алтернативен исторически роман, в който Оста спечелва Втората световна война. Започнах без писмени бележки, но седем години правих изследвания в колежа в Бъркли, дори попаднах на някои документи на Гестапо. Трябваше да структурирам решенията, които нацистите би трябвало да направят, промените в историята, които биха им позволили да спечелят тази война.”

В края на 60-те години на миналия век Филип Дик проявява все по-голям интерес към промените в съзнанието, които настъпват при употребата на амфетамини, LSD и други психотропни вещества. Все повече започва да се взира в отчуждението между хората, като започва да развива параноя, че е следен, наблюдаван, контролиран – усещания и страхове, които пренася в своите произведения. Той търси границите на реалността и своята същинска, човешка идентичност, в един роботизиран свят (което най-ярко си личи в един от най-известните му романи „Мечтаят ли андроидите за електронни овце”).

„Направо паднах в канавката”
Постепенно Филип Дик е обладан от най-различни фобии и рядко напуска жилището си. Вглеждайки се в себе си и хората около себе си, той създава силни образи на протагонисти, които са изправени пред непрестанно променяща се действителност и накрая трудно различават истината от реалността (няма как това да не ни напомни за трилогията „Матрицата”). Неговият апартамент става убежището му, което той все по-рядко напуска. Филип Дик започва да вижда себе си повече като външен наблюдател на живота, отколкото като участващ в него актьор. Така че той съсредоточава цялата си енергия, която впрочем е подсилена от приемането на амфетамини, върху написването на своите истории.
През 1968 г. той описва самия себе си така: „В момента живея в Сан Рафаел и се интересувам от халюциногени и емфие. Имам много фобии и рядко напускам дома си. Дължа на кредитори цяло състояние.“ След безкрайните лутания, халюцинации, огромни заеми, изглежда, че Филип Дик е безвъзвратно загубен по начин, по който са някои от неговите герои.
Често обаче именно връзката на писателя с неговото творчество или по-точно гледайки на истинската реалност като поле за творческа изява, е това, което го спасява и от най-големите кризи. „След като се измъкнах от това, което в крайна сметка си беше направо едно дълго пътуване със смъртта, си помислих: „Е, имам интересен материал от първа ръка, за който бих искал да пиша. Ще представя собствения си живот в романа. Тогава гледах на другите като на грабители и безскрупулни разбойници. Намирах безкрайно интересни персонажи, но не видях хора от този тип да бъдат адекватно представени във фантастиката.”

Тези си разбирания той използва като вдъхновение за написването на едно от най-известните си и награждавани произведения – „Камера помътняла” (A Scanner Darkly): „Аз преработвам собствения си живот. Имах много интересни десет години, започващи от 1970 г., когато моята съпруга Нанси ме напусна и излизах с една жена член на Черните пантери. В резултат на което ударих дъното. Не само това – аз направо паднах в канавката…”

„Холивуд ще ме убие!”

През юни 1982 г. излиза филмът на Ридли Скот „Блейд Рънър” с Харисън Форд в главната роля. Това, че в момента той е абсолютен култ, е известен факт, но не всички знаят, че той е базиран на роман на Филип Дик, публикуван още през 1968 г. и озаглавен „Мечтаят ли андроидите за електронни овце” (Do Androids Dream of Electric Sheep?).

Филип Дик критикува остро първоначалния сценарий: „Бях не само ядосан, а направо отвратен. Въпреки че в него имаше добри неща, бяха полирали книгата ми, бяха изчистили всички тънкости и детайли. Смисълът бе изчезнал, за да се превърне всичко просто в битка между андроидите и Ловеца на глави. Тогава помня, че започнах да пия много от нерви, даже един ден почнах да кървя и изкрещях: „Холивуд направо ще ме убие!" Всичко обаче се променя, когато първоначалният сценарий е пренаписан от Дейвид Уеб (сценарист по-късно на известни класики като „Непростимо”, „12 маймуни” и др.). Тогава Филип Дик променя радикално мнението си: „Не можех да повярвам на това, което четох! Това беше просто сензационно! Романът и сценарият за филма се допълват чудесно!”

Естествено, когато си имате работа с Филип Дик, не всичко тече по мед и масло. Той получава предложение от 400 000 долара да романизира филма след неговото излизане, на което отказва: „Да направя това комерсиализирано нещо, насочено към дванайсетгодишните – вероятно щеше да бъде катастрофално. Въпреки че финансово, както обяснява моят агент, буквално бих се погрижил за живота си до края му. Фактът, че ще спечеля много пари, още повече подчертава гротескността на ситуацията. Аз живея доста аскетичен живот. Нямам никакви материални нужди и вече нямам дългове. Моята ипотека се изплаща, колата ми се изплаща, стереоуредбата ми също е изплатена…”

Като че ли настъпва време, в което Филип Дик най-сетне да се порадва на заслужената слава не само сред критиците, другите автори и маниаците на тема научна фантастика, но и на по-широките маси. На 25 февруари 1982 г. обаче след втори удар, той е настанен в болница с диагноза мозъчна смърт. На 2 март 1982 г. е изключен от животоподдържащите системи.

Погребан е до сестричката си Джейн. Доста зловещ факт е, че името му е добавено до нейното на надгробния камък 53 години по-рано, когато тя умира.

И така – живот 53 години повече от отреденото му, 44 романа и стотици разкази, световно признание, награди, десетки филми по негови произведения, сбъднати пророчества. Не е лошо за живот в една реалност, за която Филип Дик казва, че „тя е това, което продължава да съществува, дори и да не вярваш в нея…”

Нека завършим отново с негов цитат: „Няма личен живот. Това е най-важният аспект в наши дни. Една от най-големите трансформации, наблюдавани в нашето общество, е намаляването на сферата на личното пространство. Вече всички трябва да се съобразяват с факта, че няма тайни и нищо не е известно само на нас. Всичко е обществено.“

Звучи доста актуално, нали? А сега си спомнете, че Филип Дик почива през 1982 г…