И под ръка вървяхме ние нощем край канала... А днеска лешояди пълнят тоя бряг

Яна Язова (23 май 1912 - 9 юли 1974) e българска поетеса, преводач и драматург. След 1944 г. Язова отказва да се присъедини към писателите, които приемат социалистическия реализъм за свой художествен метод. През 1960 г. за пръв път излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „Левски“ на издателство „Народна култура“. Издателството го включва в плановете си, но директорът на издателството Пелин Велков по-късно й казва, че няма да издадат романа.

 
Маска

На първа младост при нежната ласка

на устни ми стонът в усмивка избликна;

душата ми свойта гримаса обикна -

всред всички открити - аз ходех със маска.

 
Чисти зениците - в тях никой не зърна

отдавна закърмена змийска отрова;

спи ми и злобата - не ще я отровя -

и дните си минали не мога да върна.

 
Но всяка нощ нова си маска чертая,

и денем под нея от страх се прикривам,

и спомена тайно в сърце си заривам -

и вече коя съм - самичка не зная.

 
И мисля: към гроба ме старост затласка -

на моя дух грохнал дойде ли смъртта?

Когато за път ще ме вземе и тя -

кого ще намери под смъртната маска?



В нощта

И тя простра ръцете си студени, безжизнено се вгледа в мен.

А устните мъртвешки вцепенени и поглед безучастно заледен.

Нощта… Защо е толкоз безучастна?

Като всички нощи… А сякаш тази, по-опасна

 
от всяка нощ, тежней. Вървя. Изсмях се, тя отекна.

Зловеща лудост в погледа й зей. Устата ми повехна.

Дъхът й - мухлест дъх на самост и разлъка.

И в моя тих вървеж каква бунтовна мъка!

 
Спрях… и се озърнах… и се присвих в полите й студени.

За първа нощ, когато се озърнах, не беше ти до мен, не беше ти до мене.

Стопли ме, нощ; стопли ме, нощ, страхотна!

Без дъх, без ум. И колко си самотна…


Край канала

По тия дълги булеварди тихи и безлюдни

вървя, където скришом в сенките им двама

се срещнахме… Луна ни свети, сенки вардят будни -

теб нежно влюбен, тих, а мене - горда дама.

 
И под ръка вървяхме ние нощем край канала

по суха пръст, по кал, по много, много сняг;

и в дъното му чакахме зората лека, бяла.

А днеска лешояди пълнят тоя бряг.

 
Вървя, вървя и закъснели, редки минувачи

ме спират и ми казват глупави лъжи;

но и пред тях смутена и отчаяна ще се разплача:

- Ах, вече колко много, много ми тежи!