Един от големите самородни поети на България почина вчера внезапно и ни накара отново да разтворим стихосбирките в смутното време, когато рядко някой посяга да чете поезия. Ивайло Балабанов е роден на 28 август 1945 г. в село Хухла, Община Ивайловград. Работи по изграждането на металургичния гигант „Кремиковци" и язовир „Ивайловград". Живее в Хасково, след това - в Свиленград. Той е автор на музикално-поетичен спектакъл „Съзвездие – наречено „Любов“, посветен на 25 април 2005 г. – датата, на която е подписан Договорът за присъединяване на България към ЕС. Оставя ни поемите „Сила" и „Мост", стихотворенията „България", „Допиване на последната чаша", „Тежък хляб", „Очи", „Ивайловградски въпрос",„Сутрешна закуска" и „Принос към европейската история".
Ето какво казва за него Никола Инджов:
„В съвременната поезия патосът е рядко явление, някои салонни ценители не само че не го приемат, но го и квалифицират като най-чист белег на старомодност и провинциализъм. В нашата книжовна действителност подобно отрицание се появява на всеки тридесетина години - когато се извършват дълбоки обществени промени. В такива случаи малодарни окололитературни сноби намират възможност да напомнят за себе. Вазов е постоянен прицел, неговите последователи - също. Ивайло Балабанов е един от тях и по тази причина неговото отшелничество в провинцията се възприема като отсъствие въобще от литературата. Снобите не могат да проумеят, че някой може да блести и с отсъствието си от литературния салон. Такъв е Ивайло Балабанов. Въпросните сноби не го включиха в енциклопедичното издание Речник по нова българска литература, издадено в „зората на демокрацията", те просто не можаха да разберат, че Ивайло Балабанов го няма в столичната суета, но го има в националната литература!"
Вечна памет на поета.
НАДЕЖДА
Вие казвате всички, че снощният дъжд беше бедствие:
изпочупил ви овошките, изровил ви зарзавата…
Аз казвам, че снощният дъжд беше ангелско шествие-
с ангелско шествие Господ дойде на земята.
Във свещите блъскаше черен космически вятър,
късаше огън и огънят падаше дълго
и пукаха, както под тежък човек стъпалата
на тази прогнила, забравена Божия стълба.
Към нас – тук във влажното тъмно мазе на всемира
Бог слизаше с трясък по стълбата осветена,
а ние вечеряхме с чесън и пиехме бира,
отчаяни, тъмни, проклинахме цяла вселена.
И никой не знаеше как се отваря вратата
и как да излезем от зимника на битието.
Ние търсихме някаква паднала свещ по земята,
а стълбата светеше бяла и чиста в небето.
Заровени в тъмното влажно мазе на всемира
ние бяхме забравили, че стълбата съществува,
че този живот е къс като чаша бира,
но даже богатият няма пари за друга.
Душата ни – клето слугинче, нещастно сираче-
една Пепеляшка с продрана фланелка моряшка,
куцукаше в мрака със златна пантофка и плачеше:
свойта втора пантофка си търсеше Пепеляшка.
Вие казвате : снощният дъжд беше бедствие. Нека.
Аз казвам, че Бог снощи слезе при нас в битието,
за да каже на свойто сираче, че има пътека
и че другата златна пантофка не е във мазето.
ОЧИ
На Ваня
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам защо красотата й, Господи, бяла,
на човека със малката, черна душа си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й бялата там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай...
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа – млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа възклицаваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато, обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали
и замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтънлъ Стоян;
въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж.
© Ивайло Балабанов