– Адриана, как се роди идеята да рисувате трагедията на децата в Газа?
– Насилствено. Има задължения, които ни връхлитат и на които не можем да откажем. Можем да ги заобиколим за известно време, но не и да ги пренебрегнем, защото в крайна сметка ще трябва да се изправим пред тях. Газа е моят задължителен човешки проект. Тя е и нравствен казус на нашето време. Убедена съм, че ако се провалим на този изпит, сме се провалили като съзнателен и чувстващ вид.
Около година трупах в сърцето си насъбрания ужас от едни човеци на други, преди да се престраша да започна. Видях кадри на обезглавени деца, изпепелени деца, деца на части, имаше случаи на деца, които Израел уби на етапи. Един такъв случай предстои да рисувам, все още преживявам травмата и мисля как да предам метафората към публиката.– Как избирате кои сцени или образи да претворите на платното?
– Избирам децата на принципа на отсяването по спешност на посланието. За съжаление, към днешна дата по някои изчисления Израел е убил над 350 000 деца в Газа! За мен е важно тези деца да добият отново пълнокръвност и да не останат като абстрактна статистика. Опитвам се даже да им придам свръхестественост, защото те вече наблюдават действията ни от другия свят.
Често се случва да приключа с един портрет и да ме повика следващият. Едни от случаите са безименни кадри, които ще останат импрегнирани в подсъзнанието ми като шокиращи, но илюстративни, други ме грабват с историята си.
От всичко, което изгледах и изчетох като материал за две години индустриален геноцид над този народ, мога да кажа, че в Газа видях пример за човечност, вяра, себеотрицание, жертвоготовност, смелост от най-малките до най-възрастните палестинци по начин, който в представите ми се приближава до Христовата саможертва.
Все още не мога да приема факта, че стотици деца са преминали ампутация без анестезия, докато четат Корана. Все още не мога да преглътна факта, че хората там изпращат своите най-близки на части в найлонови торби и не кълнат, не се отричат, оставят се в Божиите ръце.
Често виждам боси деца – не с кукли в ръцете, а с последното животинче, което са спасили от улицата и с което делят нищетата. Минавам през всички емоции, докато превъртам ежедневната доза репортажи на жертви и очевидци на терен.
Това е първият геноцид, прожектиран към света от самата жертва, защото Израел не допуска международни разследващи журналисти свободно. След двеста и седемдесет избити местни журналисти напоследък чуждестранните лекари доброволци са нашите единствени очи в Газа.
В момента за втори път там е невероятната д-р Милена Ангелова. Следя онлайн страницата ù с дневника с истории, който си води там. Предполагам, така лекува своята травма от преживяното, защото понякога, ако не го предадеш нататък, има опасност да се саморазрушиш.
– Вие как се справяте с тежестта на темата?
– Трудно, но това е моят минимален кръст, който доброволно избрах да нося. Знам, че нямаме право да мълчим, докато все още имаме право на глас. Ако не бях започнала този проект, нямаше да мога да се понасям след време. В този смисъл проектът е егоистичен и опит за лично спасение.
– Има ли момент, в който изкуството се превръща в лична молитва или зов за помощ?
– Целият процес на рисуване е молитва. Всеки щрих и точица на листа е молитва и молба за прошка към тези деца и нашия Творец.
– Надявам се, но за две години разбрах, че не това е изходната цел, защото в крайна сметка това е моята лична общочовешка изповед пред Бога. Ако моето „оръдие“ достига и 1% от пробойните в стената на обкръжението, то си заслужава да се пробвам до последно.
Прави ми впечатление, че масово хората извъртат очи от документалните кадри, сякаш по този начин ги неутрализират, което е пълна измама. Но изправени пред същите – под формата на изкуство, успяват да свалят част от автоматичните бариери. Има шанс за пробив. Изкуството е, което ни свързва на подсъзнателно ниво, то често работи без думи, без пряк укор, това помага също за припознаването на чуждата болка.– Кои хора на изкуството ви вдъхновяват със своята смела гражданска позиция?
– Не са един и двама. В контекста на този конкретен геноцид веднага изплуват западни творци, които със своята човешка позиция се изправят от години срещу статуквото на машината, която създаде и апартейда – Израел. Някои от тях са заставали със същата сила срещу апартейда в Южна Африка. На преден план изплуват „Масив Атак“, Ани Ленъкс, Роджър Уотърс, Ерик Клептън, Пол Уелър, Аурора, актьори от ранга на Марк Ръфало, Хавиер Бардем, Хоакин Финикс, Тилда Суинтън, Ричард Гиър, артисти като Банкси, Едуардо Касталдо, Игор Доброволски, комици като Басем Йосеф, Джими Дор, журналисти и активисти като Джордж Галоуей, Макс Блументал, Арън Мате, Кати Халпър, Аби Мартин, писатели като Oмар ел Акад.
– Какви отзиви сте получили от публиката, от колеги, от приятели, от самите потърпевши?
– Дотук или думи на благодарност и признание, или гробовно мълчание пред публика, думи на съгласие зад кадър. Но съм сигурна, че съм изгорила и доста мостове. Няма проблем. Имам и обратна връзка от някои палестинци, които живеят в диаспората. Те са признателни и често ми благодарят за нещо, което усещам като общочовешки дълг и опит да спася душата си. Бежанци, които чакат правото си на завръщане в техните земи, които Израел се опитва да направи необитаеми, а като крайна цел – неразпознаваеми. Целта на Израел е да изличи паметта за Палестина, но не разбира, че се получава ефект на бумеранг, в който ще се включат милиони нови палестинци по света.
– Как тази поредица от картини промени вас самата и хората около вас/вашето семейство?
– В последните няколко години се случват интересни процеси на събуждане, като „кризата ковид“, войната в Украйна… но Газа ме разтърси и промени убежденията ми за всичките понятия за „западни ценности“ и източни предразсъдъци. Газа стана моят лакмус за отсяване на добро от зло, пропаганда от истина. Тя премахна тънкия невидим филтър на лицемерието. Често казвам, че след Газа царят е гол и грозен.
Не му е лесно на моето семейство, но си представям какво е на семействата на безмерно дръзките и безкористни лекари, които напуснаха удобството и сигурността на своите домове и отидоха да кърпят тела в Газа, докато рискуват да се върнат в чували. Мисля си за семейството на капитан Марин Маринов, който работеше към ООН и който Израел уби със снаряд от танк „Меркава“. Мисля си за семейството на д-р Ангелова, което не знае дали ще я дочака и този път. За семействата на всички щураци, които оставиха стабилността на сушата и се отправиха по море на поредна хуманитарна мисия с Глобалната флотилия „Сумуд“ до Газа, за да пробият няколкомесечната тотална блокада, отново рискувайки живота си.
Израел вече изнася методите си навън. Израел е тест за морална недопустимост. Надявам се, все повече хора осъзнават, че ставащото в Палестина е микрокосмос на това, което предстои за всички ни, ако не се възпротивим. Душите ни са пред изпитание.
За начинанието
„Децата на Газа – Осакатени ангели“ представлява поредица от детски портрети, своеобразен архив на някои от най-тежките истории и кадри, които ще останат с мен дори когато всичко това приключи.Целта ми с този проект е да направя 360 градуса. Дотук с репродукции на някои от портретите събрахме сума, която се върна към семейства в Газа, бедстващи под обсадата на Израел.
Целта на начинанието е изложбата да се превърне в нещо по-мащабно – да пътува, подкрепена със солиден албум с репродукции на картините и текстове, писани от свидетел, видял с очите си обстановката в Палестина. Всички средства от продажбата на репродукциите и албума планувам да се върнат в Палестина за лекуване на зейналата детска рана там, например за училище за изкуства или рехабилитация чрез изкуство.
Очаквайте в следващите броеве портрети на деца – жертви в Газа, рисувани от Адриана и техните покъртителни истории.
