Сър Лорънс Оливие (Хийтклиф) и Мерл Оберон (Кати) в „Брулени хълмове“ (1939)/сп. Photoplay (юни 1939) чрез Wikimedia Commons/Public Domain.
На 30 юли 1818 г. в село Торнтън, Англия, е родена Емили Бронте - една от най-значимите английски писателки на XIX век, макар и оставила в литературната съкровищница само един роман и томче стихове. Приживе публикува поезия под мъжкия псевдоним Елис Бел в издание, събрало строфите и на трите сестри Бронте. В сборника Шарлот се е подписала като Кърър, Ан - като Актън. Причината е по-скоро историко-социална. По онова време жените творци трудно получават признание и още по-трудно на произведенията им се гледа сериозно.
Единственият роман на Емили Бронте - „Брулени хълмове“ - е публикуван през 1847 г. Композицията и сюжета му са дръзки и твърде напредничави за времето си. Образите са силни, живи и страховити с безбрежните дълбини на своите характери. Романът изследва любовта, но онази любов, която унищожава съдби, отнема животи и преминава отвъд времето и пространството. Едновременно с това авторката вади на показ от блатото на човешката природа и най-низките страсти. Емили Бронте умира от туберкулоза едва на 30 години, през 1848 г., но златните й страници за непреходните вихри в човешката душа и до днес вдъхновяват режисьори, композитори, изпълнители, актьори и читатели от целия свят.
В деня на 208-та годишнина от рождението на Емили Бронте, подбрахме откъси от предговора към второто издание на „Брулени хълмове“ от 1850 г., написани от сестрата на Емили - Шарлот (автор на „Джейн Еър“) и подписан с мъжкия псевдоним Кърър Бел.
Преди около пет години, след донякъде продължителен период на раздяла, аз и двете ми сестри се озовахме отново заедно у дома. Живеехме в отдалечен район, където образованието беше постигнало малък напредък и ни липсваше стимул да търсим социални контакти извън нашия домашен кръг. Ние бяхме изцяло зависими от себе си и една от друга, от книги и учене. [...] Най-високият стимул, както и най-живото удоволствие, което познавахме от детството си и нататък, се състоеше в опитите за литературни съчинения. В началото си показвахме една на друга какво сме написали, но по-късно този навик за общуване и консултации беше прекратен. Следователно нямаше как да узнаем колко е напреднала всяка от нас.
Портрет на сестрите Бронте (от ляво надясно: Ан, Емили и Шарлот), нарисуван от техния брат Патрик Бранвел Бронте (ок. 1834 г.). Оригиналът е собственост на National Portrait Gallery, Лондон. Дигитално копие чрез Wikimedia Commons / Обществено достояние (Public Domain).
Сестра ми Емили не беше човек с демонстративен характер, нито пък някой, в чиито дълбини на ума и чувствата дори най-близките й и скъпи хора можеха безнаказано да се намесват без разрешение. Отне ми часове, за да я накарам да се примири с откритието, което бях направил, и дни, за да я убедя, че подобни стихотворения заслужават публикуване. Знаех обаче, че ум като нейния не може да бъде лишен от някаква скрита искра на почтена амбиция и не се обезкуражавах в опитите си да разпаля тази искра.
- И все пак, докато (Емили - бел.ред.) физически загиваше, психически ставаше по-силна, отколкото я познавахме. Ден след ден стоически посрещаше страданието си, а аз я наблюдавах с мъка, преизпълнена със удивление и любов. Не бях забелязвала тази сила у нея преди. По-силна от мъж, по-наивна от дете, нейната природа се възвисяваше над всичко. Ужасното беше, че макар изпълнена със състрадание към другите, към себе си тя не изпитваше съжаление. Духът й беше неумолим към плътта.
- В природата на Емили сякаш се срещаха крайностите на енергията и простотата. Под не твърде изисканите навици и вкусове и непретенциозната външност се криеше тайна сила и огън, които биха могли да разбунят мозъка и да разпалят кръвта в жилите. Но тя нямаше светска мъдрост. Силите й бяха непригодени към практическите дела на живота.[...] Волята й не беше много гъвкава и като цяло се противопоставяше на интересите й. Нравът й беше великодушен, но топъл и внезапен, нейният дух - напълно непоколебим.
Характерът на сестра ми не беше естествено общителен - обстоятелствата благоприятстваха и насърчаваха склонността й към уединение. Освен за да ходи на църква или да се разходи по хълмовете, тя рядко прекрачваше прага на дома. Въпреки че чувството й към хората наоколо беше доброжелателно, тя никога не търсеше общуване с тях. И все пак тя ги познаваше. Знаеше техните обичаи, езика им, семейните им истории. Можеше да слуша с интерес и да говори за тях подробно и задълбочено. Описанията й бяха графични и точни, но със самите хора рядко разменяше дума. [...] Нейното въображение, което беше дух по-скоро мрачен, отколкото слънчев, по-скоро могъщ, отколкото игрив, намираше в тези черти материал, от който създаваше творения като Хийтклиф, като Ърншоу, като Катрин.
- [...]Тя смяташе, че милосърдието и прошката са най-божествените качества на Великото Същество, сътворило и мъжа, и жената, и че онова, което облича Божеството в слава, не може да бъде позор за никое слабо човешко създание. В описанието на стария Джоузеф има сух, мрачно-ироничен хумор, а тук-там някои проблясъци на изящество и жизнерадост оживяват по-младата Катрин. Дори първата героиня със същото име не е лишена от някаква странна красота в своята свирепост или от честност сред извратената си а страст и страстна си извратеност.
- Дали е правилно или препоръчително да се създават същества като Хийтклиф, не знам, едва ли... Но знам, че писателят с творчески дар, притежава и нещо, което не винаги му е подвластно. Нещо, което понякога странно желае да се отскубне и да заживее свой собствен живот. То може да установява правила и да измисля принципи, и да им се подчинява с години.
Тази скала на върха на Понден Кирк в Пенистоун Краг е усамотеното място за срещи на Кати и Хийтклиф. Емили Бронте често се разхожда тук през годините. Снимка: Аарън Колинс, Wikimedia Commons, CC BY-SA 2.0
„Брулени хълмове“ е издялана в дива работилница, с прости инструменти, от обикновени материали. Скулпторът откри гранитен блок в самотна пустош. Наблюдавайки го той видя как от скалата може да се издяла глава, дива, мургава, зловеща - форма, оформена с поне един елемент на величие - сила. Той работеше с грубо длето и не по модел, а по видението на своите размишления. С времето и въплътения труд скалата придоби човешка форма. И ето я! Тя стои колосална, тъмна и намръщена - наполовина статуя, наполовина скала. В първия смисъл - ужасна и подобна на гоблини. Във втория - почти красива, защото цветът й е мекосив, а мъхът от пустош я обгръща. А пиренът, с цъфтящите си камбанки и благоуханния си аромат, расте предано близко до подножието на гиганта.
