Асен Великов: 99% от емигриралите българи живеят с родината в сърцето

- Започнах още като ученик, бях XI клас. Тогава все още нямаше много фотоапарати, но един мой съученик притежаваше и аз от време на време го взимах да снимам. Много ми хареса и покрай него си купих и аз. Още го пазя. После в казармата снимах малко преди уволнението и като студент започнах да се ангажирам с по-дълбокото изучаване на фотографията.

- След 1991 г. 20 години не снимах. През 2011г. си купих един дигитален фотоапарат и започнах отново, като обект на снимките ми бяха предимно природата и пътешествията. За един Лазаровден се търсеше фотограф в Бистрица и аз реших да приема.  Много ми хареса тогава – и настроението, и излъчването. И на чудесно време случихме, Бистрица беше цъфнала. Така се запалих да снимам фолклор.

- Аз съм играл народни танци като ученик. А след Бистрица ме извикаха на сватба в местността Пчелина. Там вече наистина буквално хора от цяла България бяха дошли всеки с неговата си носия, беше много пъстро. Младоженците бяха решили да се оженят както едно време, с автентични носии на една огромна поляна. Присъстваха над 1000 души. Възстановка тип „Време разделно“ беше сватбата. Това беше моментът,  в който се запалих истински и оттам нататък почти не съм пропускал фестивал, събор или друго събитие, което е свързано с фолклора.

- Аз не съм мислел, че фотографията ще бъде мое изразно средство. В началото си снимах просто за себе си, ей така за удоволствие. В последствие, то беше провокирано и от интереса към моите снимки, започнах да показвам повече. Снимам места, където възстановяват стари традиции и съответно моята цел е това да го покажа, защото не всеки има възможност да го види на живо. А и самите демонстрации са ограничени – от 100 до 500 човека. А показвайки ги в една по-широка аудитория, хората се провокират да научат след това и в техния край как се прави, дали изобщо този ритуал или обичай го има там. И така се завъртя колелото.

- Много не бих казал. Последната година имах пътувания до Украйна, Лондон, Берлин. Интересно е да срещнеш българите, които са в различни точки по света. Тази година успях наистина да видя и българите в Щатите, това посещение беше провокирано покрай бесарабската ми изложба, която направих в Украйна и Молдова.

- Няма как да не е различно. У нас ние си го правим по-домашно. Докато при българите в чужбина носталгията определя самото събиране и самия форум, който те организират. Те го правят с примесени чувства – мъка, гордост, състрадание и съжаление. Всички тези неща се преплитат в техните чувства. Това, което аз мислех и ми се насаждаше дълги години, че българите в чужбина забравят за България е абсолютно невярно. Бих казал, че 99% си живеят с България в сърцето, учат децата си на български език, откриват се български училища. Мисля, че вече почти няма държава, в която да няма българско училище, т.е. те не искат да прекъсват корена. 

- Аз обичам да снимам портрети или пък случки, които са свързани с някакво душевно състояние на човека. Това е провокирано от периода, в който снимах улична фотография. Исках снимката да има развитие, а не просто да щракнеш някъде един кадър. Обичам да пресъздавам емоция, защото хората не са просто сухи пейзажи, а са и емоции – едни плачат от радост, други плачат от тъга. Усмивките са различни. Всеки един жест изразява нещо. 

- Благодарение на тях сме оцелели като народ, независимо от това кой, как и кога ни е бил завладял, защото нашата история има големи падения и съответно големи победи. Това го видях и в Бесарабия. Това са хора, които преди 200 години са отишли там и топло ти става на душата като ги чуеш да говорят на старобългарски език. Говорят го все едно тук са израснали, но не баш. И това винаги ме е карало да вярвам, че и тези, които сега емигрират, по този начин като бесарабските българи ще запазят родното у себе си. Когато говорим за фолклора, това е и нещо, което мен ме разтоварва емоционално. Особено след напрегната седмица, аз така си почивам. Ако няма някъде някой фестивал или събор, отиваме със съпругата на Витоша или посещаваме някой град, който досега не сме. Интересното е, че преди четири години имах мечта да обиколя България, обаче не вярвах, че ще стане, а сега покрай тези фолклорни фестивали това се случи. Вече почти няма място, където да не съм ходил и навсякъде имам интересни срещи с различни хора. На един събор се запознах и с японец – Широ, който е бил женен за българка. Съпругата му е известна народната певица – Нуша. Тя е създала в Япония българска група. А мъжът й буквално се е влюбил в нашата страна, той идва по няколко пъти в годината, свири на кавал, има народни български носии, миналата година се учеше и на гайда да свири. Той ми каза една много важна приказка, надявам се да не е пророк: „Вие имате страхотна култура. Пазете я, за да не се налага след време да си я внасяте от чужбина!“