Лондон през XIX век. Невероятна бедност, престъпност и легла-ковчези

През XIX век в Лондон не всеки е имал удобството да притежава собствено легло. Бедността била един от главните социални и битови проблеми на общината. Без дом оставали цели семейства, но и много често ирландски черноработници, пристигнали в Лондон, за да участват в строежа на железопътните линии.

Бездомни хора намирали подслон в специално обособени за тази цел нощни приюти. Те били евтини, но неподдържани и със съмнителни хигиенни условия – един и същ чаршаф бил люлка за повече от един гостенин. Алтернативата обаче била улицата. Или леглата-ковчези.

Благотворителни организации като „Армия на спасението“ и др., които започнали своята дейност към края на XIX век, предлагали по-ужасяващи условия и от нощните приюти – пренощуване на стол срещу 1 пени, 4 пенса за по-удобните легла.

По това време из лондонските улици е бродил и Джак Изкормвача, който не е бил единственият сериен убиец в Лондон през XIX век. Понякога пренощуването в приют или в легло-ковчег можело да спаси живота на бездомника.

Журналисти от тогава описвали мизерното битие в бедните квартали: деца играели и се къпели в мръсните потоци на лондонската канализация и дори пиели вода от същите тези канали, в които ежедневно хората изхвърляли кофи боклук. Братчетата на Гаврош започвали работа на 7-годишна възраст като чистачи на улици и комини или като строители на корабния док, за да се борят с оцеляването.

Момичетата най-често отивали във фабриките за кибрит, в които работели за жълти стотинки по 14 часа на ден, олицетворявайки изцяло образа на Малката кибритопродавачка.

Друга по-тежка съдба очаквала младите момичета, които не успявали в кибритения бизнес и особено осиротелите деца – за тях проституцията се явявала като единствена възможност за препитание. Според историци и социолози около 80 000 проститутки обслужвали Лондон, мнозинството от които били на възраст между 18 и 22 години.
Децата, които не работели, били въвличани в криминалния живот и ставали най-често джебчии и крадци в организирани детски банди и поемали злочести по своя „приключенски“ път по стъпките на Оливър Туист.

Нечовешките условия в бедните квартали на Лондон през XIX век имали своите последствия – чести самоубийства и висока детска смъртност. Статистиките показват, че 1 от 4 деца не доживявали своя първи рожден ден.

Изоставени от съдбата и от Кралицата, презрените жители в бедните квартали на Лондон били любима тема на по-висшите класи на обществото. Бедняците ставали обект на подигравки и обвинения, предразсъдъци, арогантност и апатия. Много от богатите, потънали в невежество, дори отричали съществуването на тези прослойки, възприемайки историите просто като градски легенди за един несъществуващ „най-тъмен Лондон“ и terra incognita за тях.

Цинизмът на богатите достигнал дори до изобретението на нов вид развлечение, а именно т.нар. ‘slum tourism’ (бедняшки туризъм). Обикалянето на бедните квартали се превърнало в модерна дейност с развлекателен характер, в която богатите се преобразявали и маскирали като бедни. Този „бедняшки туризъм“ може да е бил израз на лош вкус, но е имал и положително влияние върху тогавашното класово разделение. Появили се кампании, някои от които християнски, водени от чувство за социална справедливост. Училищата и библиотеките също започнали да помагат за бягството от бедността, а върху правителството е бил оказван натиск да подобри санитарните условия и да вземе мерки срещу престъпността в най-бедните квартали на града.
Така до края на века мизерията и бедността вече не са се разглеждали като „болест“, наказание или състояние, което трябва да се игнорира, а като социален симптом, засягащ цялото общество.

„Въжените легла“ и ковчезите били евтин начин да прекараш нощта в приют