Като втора съпруга на овдовелия Фердинанд всичко, което се очаквало от нея, било да се грижи за децата му, родени от покойната Мария Луиза Пармска – престолонаследника княз Борис, княз Кирил, княгините Евдокия и Надежда – и чрез личен пример да приучи младото българско общество към състрадание, милосърдие и дарителство.
За сватбен подарък на новата владетелка българският народ събира солидната сума от 150 000 лева. Министерският съвет ги предоставя на младоженката, но още следващата година тя ги влага в изграждане на санаториума за белодробно болни деца край Варна, построен по нейно настояване в национален български стил.

СЪСТРАДАНИЕ
Ако е истина, че името на човека направлява живота му, царицата е прекарала целия си живот в мир със съдбата – „елеос“ на старогръцки означава състрадание. За 9 години в България от мащеха на царските сираци Елеонора се превръща в Майката на отечеството.  
Немската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц е първата владетелка през трите ни царства, която, омъжвайки се за монарха, не носи на България зестра – земи, градове, кервани със злато, сребро и коприна, но и не води със себе си тълмачи (преводачи), роднини, компаньонки, шпиони, съветници, изповедник. Пристига без прислуга и с обикновен пътнически кораб, за да посвети живота си на България.
Тя притежава само името си, руския орден „Света Ана“ (равняващ се на кръст за храброст за цивилни), няколко сандъка с лични вещи и великолепен роял, чиито чисти тонове и днес могат да се чуят в двореца „Евксиноград“. И, разбира се, махагонова кутия със старинните фамилни бижута на рода Ройс, които скоро ще изчезнат от личния й сейф, дадени за благородни каузи...
„Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България“ – провиденчески заявява в деня на венчавката руската княгиня Мария Павловна. А само няколко години по-рано майката на Фердинанд – принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, пророкува: „Благословен оня, комуто се удаде да заслужи ръката и сърцето на Милосърдната.“
„Да си царица, е служба като всяка друга: чиновник във външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в двореца“ – казва Елеонора пред журналисти.

През 1879 г., когато Европа търси княз за престола на България, един от кандидатите – Хайнрих ХХV Ройс, първи братовчед на Елеонора, я пита дали, ако се наложи, би го последвала в онази дива и благодатна страна (по традиция наследниците на двата клона на династията се женят помежду си), където да се занимава с благотворителност. Но Великите сили избират Батенберг.
По волята и с финансовата й помощ се основава благотворителен фонд „Елеонора“, откриват се болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, както и интернат за слепи и глухонеми деца, за чието основаване тя дарява 30 000 лева.

Жълтите европейски вестници я обявяват за владетелката с най-скромен гардероб. „За една царица е недопустимо да се гизди!“ – отвръща тя. Но в европейските дворове по време на височайши визити при короновани особи нейно величество очарова доброто общество с мекото сияние на бисер: елегантна, деликатна, с изключителна ерудиция и съвършени жестове, тя е „двама стари дипломати, взети заедно“ – по думите на самия Фердинанд.
„Е па пораснааме откъм население, Ваше величество, та черковата ни се сторва малка, най-вече по празниците“ – оправдава се кметът. „А колко би могло до струва издигането на нов храм?“ – пита царицата. „Е па я мислим, дека едни педесе-шеесе иляди требе да стигнат“ – осведомява я майстор Гьоре. И тя не само купува с лични средства и подарява на боянчани парцел за нов храм, но и довежда от Европа образописец.

ПЕПЕЛ ОТ РОЗА
И понеже гласуваният от Народното събрание неин личен бюджет е твърде скромен, царица Елеонора тайно продава едно от най-ценните си фамилни бижута – триредово перлено колие с цвят пепел от рози, принадлежало някога на самата Жюли Полиняк, приятелката на Мария Антоанета, и подарено на Елеонора от баба й по майчина линия – френската херцогиня Гаспарина Роан... Така една благородна чужденка спасява Боянската църква, за да я подари на поколенията, а самата тя да остане забравена.
Елеонора Българска е едновременно царицата самарянка, но и царицата воин. През ранната есен на 1912 г. в България избухва въодушевената и трагична национална кауза: Балканската война. Народът ликува. Синове и бащи се стичат под бойните знамена; прегърнати годеници отиват да се венчаят чрез смъртта и подвига; майки следват полковете на децата си – „там, дето мрат моите синове и моите волове, там ще мра и аз…“

МАЙКО...
Сестрата самарянка Мария Хаканова пише: „Тя си беше спечелила обичта на всички войници. А те, бедните, лежаха в дълги редици, със счупени ръце, крака, с разнебитени тела, ослепели, оглушали от куршумите, шрапнелите и адския шум на войната. Имаше и неми. На тях царицата даваше парче книга, да си напишат желанието. Защото нямаше войник, който да е изказал някакво желание на царицата майка – те й казваха „майко“ – и да не бъде то изпълнено. Те й пишеха всекидневно писма: един искаше дървен крак, друг се съветваше с нея, трети я известяваше, че му се е родил син… А когато научиха, че е болна от неизцерима болест, героите на Одрин, Чорлу, Люлебургас, Булаир и Тутракан й пишеха колективни писма, подписани саморъчно. За всички тя жалеше и за всички страдаше. Които живеят със сърцата си, те не живеят дълго.“
И тъй до битката за Чаталджа. Тогава за пръв път Елеонора усеща, че силите й отпадат, но забранява на хората край нея да коментират състоянието й. А ракът вече е пълзял из отпадналото тяло. Никой, дори личният й лекар, не знае диагнозата. А когато истината вече личи, той препоръчва лечение в немска клиника, но вместо в Германия, главната милосърдна сестра заминава на фронта край Кюстендил. И когато гърците настъпват в Кресненското дефиле и положението изглежда неудържимо, в българския щаб пристига височайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага.

ОТВЪД ОКЕАНА
През същата 1913-а името на царица Елеонора, а чрез нея и това на страната ни, гърми по света. Нейният международен апел за помощ на унизената й страна и на бежанците от Македония и Тракия трогва хиляди хора. Европа се прекланя пред делото на царицата воин и самарянка. В Париж и Виена се прожектират филми за войната, за България и Елеонора. Достолепни професори стават на крака и крият сълзите си в батистени кърпички.

Българските колонии събират и изпращат помощи. Младата цигуларка Недялка Симеонова дава благотворителни концерти в помощ на сираците от войните. В Чикаго жени от дамския комитет изпращат телеграма: „Елате, ваше величество. Чакаме ви с отворени обятия. Донесете ни великата доброта на сърцето си и семена от здравец.“
На път за Хамбург, откъдето трябвало да вземе парахода за Ню Йорк, царица Елеонора усеща влошаване на състоянието си и постъпва в клиника. След три операции – оказали се напълно безсмислени – тя се решава на четвърта. Но вече е написала завещанието си. През лятото на 1917 г. царицата се връща в България, за да издъхне на 12 септември в килия в манастира „Свети Димитър“ край двореца „Евксиноград“.

НЕГОВО Е БЪДЕЩЕТО
В наше време малцина знаят името и делото на тази изключителна жена, наричала България „родината на душата ми“ и „сбъднатата мисия на моя живот“. Тя казвала: „Нашият народ е благороден, състрадателен и предприемчив и негово е бъдещето.“
С името на царица Елеонора днес е обозначена къса пресечка в столичен квартал, а централна софийска улица е наречена на друга българска владетелка – „Княгиня Мария Луиза“. Едната е майка на царя, другата е припозната от народа като майка на Отечеството. Но кой ти слуша народа. В България той никога не е бил мнозинство...