Атанас си мина и зимата замина

На 18 януари българският народ и православната църква празнуват Атанасовден. Свети Атанасий Велики е роден в Александрия през 295 г. Родителите му били вярващи християни, много бедни. Затова го оставили на грижата на църквата. Като малък свети Атанасий видял деца да си играят на свещеници, като едното „кръщавало“ другото. Тогава Атанасий ги помолил да се присъедини към тяхната игра и те го приели. Малкият Атанасий изпълнил обреда като истински свещеник. Архиепископът на Александрия в това време наблюдавал децата от прозореца си и разбрал, че на Атанасий му предстоят велики дела. Взел го под крилото си и го изпратил да учи. Младежът получил солидно образование, развил блестящи способности и по-късно станал архиепископ.

През целия си живот св. Атанасий се борил с ересите. По време на Първия вселенски събор, след като оборил противниците си, бил изпратен в изгнание. Като изгнаник написал няколко труда, сред които „Житие на св. Антоний Велики“, „За Светата Троица и Светия Дух“, множество проповеди и тълкувания на Светото писание. Светецът завършил земния си път на 2 май 373 г.

Култът към св. Атанасий Велики и пустинника св. Антоний, който също заслужил правото да бъде наричан велик, се разпространил широко в края на четвърти и началото на пети век и много храмове от този период носят имената на светците.

В народните представи

В българските народни представи св. Атанас бил един от шестимата братя юнаци, които си поделили небето и земята в началото на света. На Атанас се паднало да е повелител на зимните студове и снегове. Такава е древната и първична народна представа, която българите пренесли върху християнския образ на св. Атанасий Велики. Името му, преведено от гръцки език, означава „безсмъртен“.

Атанасовден в миналото се е смятал за средата на зимата. Но тогава зимата сякаш едва започва. Студовете все още са сковали земята, а запасите от дърва за отопление и храна за хората и животните намалявали. Щом превали „среди зима“ обаче, селяните започвали да преглеждат колко зимнина им е останала и ще стигне ли до пролетта. Старите хора са казвали „Ако зимата с уста не те ухапе, с опашката ще те шибне“. Тази поговорка всъщност предупреждавала, че ако началото на зимата е било по-меко, предстои по-мразовит и труден завършек на белия сезон.

В българските легенди св. Атанас освен господар на зимните вихрушки, снеговете и студовете има власт и над зимното слънце. И тези негови „владения“ определят зимното време. То е „като малко дете“, според народната поговорка: „Ту плаче, ту се смее, сега вали, сега слънце грее“. С това предчувствие за настъпващия по-топъл сезон е свързано и основното народно поверие за Атанасовден. Старите българи вярвали, че на Атанасовден св. Атанас събличал дебелия си кожух и обличал тънка копринена риза. Затова има и поговорка „Атанас си мина и зимата замина“, макар да е още „среди зима“.

Според преданията св. Атанас и св. Антон били братя ковачи. Затова и празниците им са в два поредни дни: 17 януари – Антоновден, и 18 януари – Атанасовден.

В Странджа разказват, че св. Атанас решил да изпита хората. Затова в деня преди празника си се облякъл с дрипави и стари дрехи и отишъл в кръчмата. Там били събрани много хора, които ядели и пиели на отрупани маси. Той седнал в един от ъглите на земята и зачакал да види дали ще му обърнат внимание. Но селяните не го разпознали. След известно време свети Атанас станал, разходил се между масите, но хората, като видели просяка, го изгонили от кръчмата. На другия ден светецът се облякъл в най-хубавите златотъкани дрехи и отишъл в същата кръчма. Там били отново същите селяни, които пак ядели и пиели на отрупани трапези. Като видели светеца, всички станали на крака и започнали да го канят един през друг да седне на тяхната маса. Свети Атанас много се ядосал на хората, че не познават светостта, а съдят за човека само по дрехите. Оттогава в Странджа е останал обичаят на Антоновден и Атанасовден, ако в кръчмата влезе непознат странник, да бъде почерпен с ракия или вино, а двата празника започнали да наричат Беден Атанас и Богат Атанас.

В Тетевенско и Троянско в миналото са вярвали, че на този ден се раждала чумата, затова колели черна кокошка на светеца, че да ги предпази от болестта и раздавали намазани с мед питки за здраве.

Трите поредни празника Антоновден, Атанасовден и Евтимовден – 20 януари, са много почитани от нестинарите. В миналото се празнували и трите дни от всички, но днес обредите са съкратени във времето и всяка общност празнува само един от трите празника. В различните нестинарски села в Гърция се празнува или Антоновден, или Атанасовден. В България в село Българи от тези три дни се празнува само Евтимовден, но по стар стил – на втори февруари. Тогава шествие от нестинари и деца, носещи нестинарските икони, предвождано от гайда и тъпан, обикаля ритуално село Българи. Хората канят нестинарите и иконите в домовете си, където ги черпят с храна и вино, а те благославят къщите и стопаните. През тези зимни празници нестинарските обреди в Гърция се правят в затворен вид, в свещените за нестинарите постройки, наречени конаци, и рядко се допускат външни хора. Там рано сутринта се събират нестинарите, които са потомци на изселници от България. Ако времето позволява, нестинарите палят огън отвън и играят върху жаравата, но ако е лошо, играят вътре в самия конак, като изкарват жарава от огнището и я разстилат на нарочно направена за целта площадка.

В миналото на Атанасовден и на Ивановден старите българи са имали и още един, вече позабравен обред, наречен аратлийство или побратимяване. Този обред се е правил само в много тежки времена, когато има епидемия или глад. Ако някое семейство е било много бедно или не може да има деца, или те са умрели от някаква болест, тогава това семейство избирало или по-заможно семейство от селището, или такова с много деца за побратимяване. Избраното семейство не можело да откаже. Избирал се е и кръстник, някой от известните старейшини в селището. Той скрепявал това побратимяване, което се случвало с клетва и три ритуални танца. Първият се наричал „чепня“ и бил изпълняван само от жените. Те вдигали първо десните си ръце нагоре, долепяли ги с външната страна една до друга и се завъртали в кръг три пъти. След това правели същото, но с левите ръце и в обратна посока. Вторият се наричал „чер пипер“ и се играел само от мъжете, като го водел кръстникът с маша в ръката. Накрая съвместно изигравали мълчаното хоро, без музика и песен, като за поддържане на ритъма само „мънкали“ тихо и кратко – мън, мън, мън…

Следвал обредът на същинското побратимяване и произнасянето на клетвата. Кръстникът изваждал от огнището с лемеж (желязната част на плуга, която разорава почвата – бел. ред.) жарава и я поставял пред двамата побратимяващи се мъже. Те отпивали по глътка вино – символ на общата кръв, която щяла да ги свързва. След това си събували десния крак и го поставяли над жаравата, но без да я докосват. Кръстникът поставял своя десен крак върху техните и леко натискал краката им надолу, като те произнасяли думите: „Огънят пари, пари, ама свети Атанас пò пари!“.

Това се повтаряло три пъти, като съответно спрямо празника се казвало името на светеца – Иван или Атанас. Накрая разчупвали и три обредни хляба, за да се свържат родовете им. След това тези две семейства се смятали за побратимени и се наричали аратлии. Семействата си помагали във всичко, децата се отглеждали като общи и дори когато пораснели, нямали право да се женят помежду си. Празнували всички празници заедно, като обичайно по-бедните семейства ходели на гости при по-заможните, а за техен покровител се смятал светецът, на чийто патронен празник са се побратимили.

Статията е публикувана в Списание 8, бр. 1/2024 г.