Независимостта като тържество на националната ни потреба не се загуби в хилядолетията и я търсихме столетия в идеята за свобода. Ето защо искам да започна словото за Деня на Независимостта на България с идеята, че трябва човек да има измерение в преценката какво е да не си свободен и какво – да си свободен. Аз имам една особена формула – че свободният човек е ограничен Бог. Но този свободен човек трябва да даде възможност ограниченият Бог да се изведе в живот и затова казвам, че човекът е един бог в развитие.
Идеята за зависимостта на човека е право на неговата еволюция. Следователно, ако говорим, че сме изходили голям дял от пътя на еволюцията, стигаме до известни признания за усвоени добродетели, което ни освобождава от първичността да се наричаме грешници. Въпросът е кога човек може да каже, че е повече от безгрешния? Тогава, когато е ял плода на знанието, а не когато се е уповавал на изкупление на грях чрез жертвоприноси. Защото жертвоприносът е една илюзия на утешението, че вървиш по правия път. Не може, разбира се, този, който изповядва правда, да не го върши, понеже той няма прозрението, което знаещият е в състояние да си позволи, той няма и вътрешната пробуда на вярата.
Така че две неща липсват на личността, за да бъде независима – йерархията и еволюцията й. И не можем да упрекнем човека, че е зависим; можем обаче да кажем, че тръгвайки по пътя на зависимостта, той трябва да направи принос на личната си готовност да си извоюва независимост. Тогава нека свободният човек да даде още повече неограниченост – да изведе Бог в цялост! А фразата ми, че човекът е един еволюиращ бог, е именно една теза за независимост от веригата на зависимия.
***
И ние, българите, сме имали нещо изключително в историята на човечеството – имали сме цезари, които са носили идея за държава и са създавали трон; имали сме жреци, които са правили молитва и са освещавали олтари заради националната битнина и историческата ни пътека.
Каква е била ръката на щедростта на Небето към българския народ е безспорно зримо – безспорно зримо е, защото Византия я няма, Римската империя я няма – България е тук! Опитвала се е историята да ни насилва, но това е позволявало в липса на свобода да раждаме и други добродетели и да оставяме бразда дълбоко в човешкото битие – не само в собственото ни като народ. Така сме изработвали необходимостта, когато някой след това ни отнеме свободата (както със Санстефанския прелиминарен договор получихме освобождение, но не свобода), да я потърсим чрез независимост.
***
Ние знаем какво значи голямата тайна за свобода в тезата на защита. Така както в един свой разказ френският поет Ламартин писа как пеликанът пази своите малки птичета от змията, която иска да ги погълне. Тъй като не може да отиде да им вземе храна, този пеликан-майка разкъсва своята гръд и със собствените си меса храни, изгражда и съхранява живота на децата си. Така направи и българската будност в идея за свобода, когато получи освобождение. Ние бяхме разкъсани в своята духовна предназначеност – дадохме част от територията си, за да имаме едно малко княжество, което остана васално до 1908 година. Цели тридесет години от Освобождението нямахме свобода и цели двадесет и три години от осъществената част на нашата национална потреба за съединение нямахме независимост. Имахме акт на Съединение, който един държавен мъж подписа – княз Александър Батенберг, за когото безспорно се чуват най-различни неща. Бил немски агент... Затова защитих тезата за неговото присъствие в 13-те безсмъртни българи с формулата, че никой досега, когато дори се касае за личния му дом, не е пожертвал трона на своето бъдеще и рождението на династическите последователи. Един човек загуби трон и династия заради Съединението – загуби ги като принуда от Руската империя!
***
Българите получихме освобождение, но не получихме свобода!
Свобода без независимост е само освобождение! Тази разлика трябва много добре да се направи, защото само стъпка след прокламацията на Санстефанския договор България е разкъсана от, така както го наричаме, Берлинския диктат (13 юни 1878 година), макар че някои го обличат в прозвището на Берлински конгрес. Не! Това беше диктат на зломислието и приложеното злодействие, с което Великите сили – като започнете от Русия и свършите с онова, което се наричаше коварният Албион, в респект към бъдещата история на България не й позволиха цялост.
***
Гробарите никога не са се уморявали – не само в реалните гробища, а и в политическата гробница на Европа! Но ние знаехме закона на възкресението, ние имахме личното си самокръщение. Ако не получихме реална възможност за обединена България, знаехме тайната, че няма да умрем – че е имало Първо, че е имало Второ българско царство, че оня Танг Ра, който даде своята велика оренда в главата на хана, предостави на националния ни Дух потребата да правим история на тази земя! Това беше голямата тайна и националният Дух на България се надсмя над гробарската политика на Европа. Защото България е една негаснеща клада за вечния феникс, като потреба на бъдната история на човечеството! Тя бе изпълнила най-великия дълг към неблагодарна Европа – погълна инвазията на азиатщината, за да даде право на европейците да правят цивилизация, но те не можаха да направят култура.
***
Независимостта е най-голямата доблест на историята на българския народ!
Затова ние продължихме да водим битка чрез два важни елемента, които стояха в неизразходваната енергия на един народ за осъществена България – Съединение и Обединение.
Част от тази голяма енергия, като първи знак в идеята за независимост, направи Българската православна църква в 1860 година, когато обяви своята независимост от Цариградската патриаршия, т.е. от фанариотщината – едно от изключителните постижения на духа на българина, който няма институция, а прави институционни дела. Нямаме свободна църква, а правим акт на независимост с един изумителен ход! Никой европейски дипломат не можа да роди това, което родиха нашите владици. (Не сегашните!) Родиха един наистина изумителен дипломатически акт – обявяват независимост на Църквата, като искат и получават подкрепата на оробителя си, Турската империя.
***
Така че нашата идея за освобождение не бе удовлетворена – не получихме свобода. (Но, както казах, ние я имахме, само че под ръката на султана като църковна независимост.) Оттук започнахме битка за единство на Отечеството. Но не можехме да търсим целокупност чрез сепаратизъм. Има недоволници, които казват: „Не биваше да правим Съединение, а трябваше да направим Обединение.“ В политиката, в дипломацията измеренията са на историческия миг. Точно това ползват българската политическа дипломация и българският княз Фердинанд в идеята на независимостта. На някои той може да е неудобен, но историята не може да го махне, не може да отрече това, че е бил държавник с измерения; идеологиите не определят поведението на големия!
Така във всичкото това време изживяваме една велика и то наистина изключително велика доктрина – да правим държава без наличност на независимост. В тази вътрешна битка се предоставя на народа съзнание да не загуби търсенето си, защото в края на краищата битката за човека е да го очовечим, но битката за история е да го възправим в жертва! Разбира се, в смислена жертва, за да може това, което му дава по-късно право на суверенитет, да бъде реална възможност и да има кой да я осъществи.
***
22 септември 1908 година – актът на Независимостта! (Това е акт на независимост, не още протокол на признанието, който също има един тънък, пак бих казал изящен дипломатически маниер.) В Търново, в Иван-Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“, изградена в чест на победата ни при Клокотница, а после и на старопрестолния Царевец, княз Фердинанд (който се завръща от Австро-Унгария и заедно с министрите, които са го чакали в Русе, пристига в старопрестолния град) прогласява Манифеста с думите: Съединената... – защото въпреки, че е имало Съединение, все пак е имало деление и непризнание, а Източна Румелия е плащала страшни данъци на Турската империя – Съединената на 6 септември 1885 година България става независимо Българско царство![...]
***
Независимостта е същината на енергията на бъдещата ни история!
С нея водим последователно след това войни. Това е енергията на бъдещата ни държава – водим битки като независими; правим победи, които са неповторими. Отделен е въпросът как Великите сили ни отплащат за това.
***
Идеята за независимост всичко погълна. Изправи България и само месеци след акта на Независимостта в 1909 година чуждите държавници казваха на Фердинанд: „Царят на българите!“ – ето как го посрещаха. Така той влезе в Европа след мъченичеството си в продължение на десетки години – от 1887 година до 1909 година там не бе приет.
***
Така в идеята за история, а не в обстоятелствата на географии и народности, царят и българските държавници унищожават Берлинския диктат. Нямаме право на войска, а побеждаваме Сърбия; нямаме право на Министерство на външните работи, а назначаваме свои агенти. Триумфираме, защото имаме дух и мъжество, което нито миг в нашата история не загубва присъствие да решава проблеми тук, на Балканите, независимо от подлостта на съседи! Не случайно дядо Вазов изпя песента „Съюзници – разбойници“. Никой не може да упрекне българската история и нейното водителство в изстъпление, каквото направи Василий-българоубиец; никой не може да ни упрекне в атентат срещу несвоето, срещу чуждото. А всички съседи правеха атентат срещу това, което ги застрашава – че владеят чуждо.
Ние оставихме историческа диря – не в идеята на велика България, тя е била, а че България ще присъства. Ще присъства със своя дух и творчество, със своето мъжество; ще присъства със своята бъдност да даде на човечеството култури, каквито не са раждани по света досега!
***
Това, че с години не сме празнували деня на Независимостта, за да не дадем признание на царе, е непристойност в културата на нашата будност и отговорност. В големи сборници, които излязоха дори и след 10 ноември 1989 година, може да не намерите този Ден. Признателността ни – след толкова битки, след толкова години от Освобождението, е, че е дошъл един Ден, в който ни се отрежда и независимост! И не е важно дали по идеологически съображения на някого е потребен – той е част от историческия ни път; той е гласът на нашата национална съвест и на нашата историческа отговорност! Добре е, че се утвърди като национален празник, както и Съединението бе утвърдено като празник преди това. И без значение е колко преценката на отделния човек или на идеологическите мислители съвпада с историческия път на един национален Дух – той се манифестира и без личната потреба на това, което се нарича негов гражданин.
***
Една идея има, която не бива да забравяме – получихме Освобождение без свобода, но получихме Независимост, защото сами си я извоювахме! Не чакахме някой да ни я даде. Когато ние я направихме, другите бяха принудени да ни я признаят. Нека сега да не правим така, че да загубим независимост от това, че политическите пристрастия са повече от отговорността! Това говори за малоценности, които нашата история не бива да приеме в своите страници. Нека не опозоряваме историята си с безотговорност пред нация и живот!
Идеята за независимостта е поведение и на личността – доколко може да се осъществява като свобода!
И тогава вече с основание можем да кажем, че от нашето знаме „Свобода или смърт“, трябва да махнем смъртта, за да останем само със знаме за свобода! И както казвам, свободният да е свидетел на един ограничен Бог или ограниченият Бог да свидетелства за един свободен българин. Трябва да върнем доблестта като отговорност и жертвата като готовност. Тогава ще намерим какво ни е предоставило човечеството в своите култури. Защото нацията не оспорва универсалната теза човечество!
***
Проблемът е – можем ли да направим човека свещен, а не институцията! Независимостта е първата валенция на голямата тайна човекът е свещен. И празникът на Независимостта ни е щедър дар, отреден от Космичната даримост на българина!
Онова, което може да освидетелства Независимостта на България, е поведението на поколенията, знаещи, че е имало такава потреба и такава дадена жертва. Независимостта короняса и освети институцията Българска държава!
Из слова на Ваклуш
във Варна, Добрич и София, Списание „Нур“, 2002
