Всичко, което искаш да бъда

Една зловеща история в стил „Туин Пийкс” достига за първи път до българските читатели от издателство „Ентусиаст”. „Всичко, което искаш да бъда” на американската писателка Минди Мехия е безпощаден психологически трилър, който бързо след излизането през 2017 г. се превърна в бестселър не само в САЩ, но и по света. Безпощаден трилър, който провокира въпросите кога умираме, кога убиваме и можем ли да избягаме от демоните, дори и от онези, скрити в самите нас. Предизвикателен и до болка проницателен, „Всичко, което искаш да бъда” размива границите между невинността и отговорността, между истината и заблудата. Романът провокира много въпроси: до какво води любовта – до себеоткриване или саморазрушение... Представяме ви откъс от романа, който неслучайно сп. „Пипъл” определя като „трилър сензация”, а в. „Уолстрийт журнал” го нарежда в класацията за най-добрите нови мистерии.

Бях стигнала дотук – стоях на мястото, за което си фантазирах толкова често в час по математика, точно пред таблото за заминаващи полети на летището в Минеаполис, и всяка подробност беше абсолютно същата, каквато си бях представяла. Бях облечена със специалните си дрехи за път – черен клин, еспадрили и бежов пуловер с толкова дълги ръкави, че ръцете ми се криеха в тях, а шията ми изглеждаше още по-дълга и стройна от обикновено. Бях си взела прекрасния кожен куфар, а в дамската ми чанта имаше достатъчно пари за билет до всяко място, което можех да си представя. Можех да отида където си поискам. Да направя всичко каквото поискам. Тогава защо се чувствах като уловена в капан?

Тази сутрин се бях измъкнала от къщи в три часа и бях оставила бележка на кухненската маса, в която пишеше само това: „Ще се върна по-късно. С обич, Хети“. „По-късно“, разбира се, можеше да означава всеки един момент след настоящето. Може би след десет години. Нямах представа. Може би болката никога нямаше да отшуми. Може би никога нямаше да успея да избягам достатъчно далеч. Колкото до „С обич, Хети“, това беше малко прекалено. В моето семейство не беше прието да си оставяме любовни бележки, но дори да бяха заподозрели нещо съмнително, и след един милион години нямаше да се сетят, че се каня да прекося цялата страна.

Направо можех да чуя в главата си гласа на мама. „Хети не е такава. За бога, все пак є остават по-малко от два месеца до завършването, а освен това играе лейди Макбет в училищната пиеса. Нали знам колко се вълнуваше за това?“

Опитах се да заглуша въображаемия глас и отново се зачетох в таблото с информация за заминаващи полети, като се надявах да почувствам поне малко от онова въодушевление, което си представях, че ще изпитам, когато най-сетне избягам от Пайн Вали. Бях пътувала със самолет само веднъж, когато ходихме на гости на някакви роднини във Финикс. Спомням си, че по седалката ми имаше много бутони и лампички, а тоалетната в самолета приличаше на кабината на космически кораб. Исках да си поръчам нещо от количката със закуски и напитки, но мама носеше в дамската си чанта желирани бонбони, така че не опитах нищо друго – дори безплатните фъстъци. Грег знаеше, че не обичам фъстъци, затова изяде и моите. До края на полета му се сърдих, защото все пак си мислех, че фъстъците от самолета ще ми харесат. Това беше преди осем години.

Днес щях да летя за втори път през живота си – към втория си живот. 

И нямаше да стоя там, парализирана от нерешителност и нещастие, ако имаше поне едно свободно място на някой директен полет до летищата „Ла Гуардия“ или „Джей Еф Кей“ в Ню Йорк. Това беше единственият проблем с импулсивното решение за бягство от къщи точно преди Великден. Летището приличаше на търговски център по време на големите предколедни разпродажби, а опашките от заминаващи пътници се виеха до изхода. Най-ранният полет до Ню Йорк, за който имаше места, беше в 6:00 сутринта в понеделник, а аз не можех да чакам дотогава. Още днес трябваше да се измъкна от този щат.

Можех да взема самолет до Чикаго, но това ми се струваше твърде близо до Средния запад, от който исках да избягам. Господи, защо нямаше поне едно свободно място до Ню Йорк? Знаех точно кой автобус да хвана от всяко едно от двете летища, точно в кой хостел да отседна, колко ще 9 ми струва това и как да стигна до най-близката станция на метрото. Бях прекарала часове в интернет, докато наизустя всичко в Ню Йорк – до такава степен, че все едно вече се бях преместила да живея там. И точно това си представях тази сутрин, когато излязох от къщи. А сега нямах друг избор, освен да се взирам в тъпото табло и да се опитвам да измисля друго място, където да отида. След като не можех да летя директно до Ню Йорк, поне трябваше да се приближа максимално до него. В 2:20 имаше полет до Бостън. Колко път имаше от Бостън до Ню Йорк?

Знаех си, че е тъпо, но въпреки това не спирах да поглеждам към входа, откъдето в летището се изсипваха нови и нови хора с планини от багаж, стиснали едновременно ключове, портфейли и самолетни билети. Никой нямаше да ме спре. Никой дори не знаеше, че съм тук. А даже да знаеха, щеше ли да ги интересува? С изключение на родителите ми никой друг на света не ме обичаше толкова, че да си направи труда да се втурне през входа на това летище, като повтаря името ми в отчаян опит да ме открие, преди да замина завинаги. Преглътнах сълзите си, докато се приближавах към гишето, на което продаваха билети за полета до Бостън. Там стоеше една прекалено жизнерадостна жена със слънчев загар, която ме уведоми, че е останало свободно място в първа класа...