Снимка: © Debbie Kelley/Lost City Project, Creative Commons
Дълбоко под повърхността на Атлантическия океан, в непрогледния мрак на океанското дъно, се намира едно от най-необичайните и загадъчни места, откривани някога от науката – хидротермалното поле, известно като Изгубеният град.
Това не е град, построен от древна цивилизация, а природен феномен, който поразява с мащабите и формите си. От дъното се издигат огромни светли варовикови кули и комини, някои от които достигат височина над 60 метра. Приличат на призрачни небостъргачи в подводен свят. Под светлината на дистанционно управляваните апарати тези структури изглеждат почти неистински – сякаш част от чужда планета, скрита под океанските води.
Изгубеният град е открит през 2000 г. на около 700 метра дълбочина, в близост до Средноатлантическия хребет. Учените бързо осъзнават, че това място е напълно различно от всички познати дотогава хидротермални системи. Повечето подобни полета са свързани с вулканична активност и съществуват сравнително кратко. Изгубеният град е активен от най-малко 120 000 години, а според някои изследвания – дори още по-дълго. Това го прави най-дълготрайното известно хидротермално поле в световния океан.
В повечето хидротермални полета на дъното на океана, има продълговати отвори, наречени „черни пушачи“. Горещата вода се нагрява от разтопена магма и излиза навън като тъмен, почти черен облак. В Изгубения град обаче изворите не се нагряват от вулканична дейност. Там морската вода прониква дълбоко в земната кора, влиза в химична реакция със скалите от мантията и в резултат на тези реакции се отделят топлина, водород и други вещества, които излизат обратно към океана. Количествата на тези вещества са огромни - до сто пъти повече, отколкото при вулканичните хидротермални системи.
Тези газове не са просто страничен продукт, а основен източник на енергия за необикновени форми на живот, които съществуват без слънчева светлина и без кислород. В пукнатините на варовиковите структури живеят микробни общности, които използват химичната енергия на отделяните газове, за да се развиват. Около тях са се оформили цели екосистеми, включващи охлюви, ракообразни и други морски организми, приспособени към екстремните условия.
Сред най-впечатляващите структури в Изгубения град е гигантският монолит, наречен Посейдон – най-високата от всички карбонатни кули. Около него се разпростират по-малки, фино разклонени образувания, които приличат на каменни пръсти, протегнати към бавно движещите се океански течения.
Тъй като човешките апетити за ценни ресурси в района са много, хидротермалното поле е застрашено от индустриална намеса. Затова учените настояват Изгубеният град да получи международна защита и да бъде включен в списъка на световното природно наследство на ЮНЕСКО.
Изгубеният град не е просто геоложка рядкост, скрита на дъното на океана. Той е живо доказателство, че животът може да възникне и да се развива при условия, които дълго време са изглеждали немислими, и поставя под въпрос границите на нашето разбиране за това къде и как е възможно да съществува живот – както на Земята, така и извън нея.
