Снимка: Event Horizon Telescope, CC Attribution 4.0 International License, Wikimedia Commons
Идеята, че Вселената може да не е триизмерна в истинския смисъл на понятието, звучи като научна фантастика, нали? Но хипотезата възниква след сериозни опити на учените да разберат как работи действителността в най-дълбокия й слой. Холографският принцип поставя под въпрос едно от най-дълбоко вкоренените ни убеждения – че пространството има дълбочина, ширина и височина на фундаментално ниво. Според тази хипотеза това, което възприемаме като обемна Вселена, може да е резултат от информация, „записана“ върху далеч по-проста, двуизмерна повърхност.
Но е нужно едно важно уточнение. Хипотезата за холограмна Вселена не означава, че някой ни прожектира нещо на небето или че живеем в измислена виртуалност като във филма „Матрицата“. За да се доближим до тази идея, можем да си представим обикновена холограма. На пръв поглед тя представлява плоско изображение, но когато я погледнем под определен ъгъл, пред нас се появява триизмерна сцена с дълбочина и обем. В този смисъл триизмерността не е „в самия обект“, а е резултат от начина, по който информацията е кодирана и разчетена. Холографският принцип предполага, че нещо подобно може да се случва и с цялата Вселена – че усещането ни за пространство и дълбочина е производно, а не фундаментално.
Хипотезата възниква след задълбочени изследванията на черните дупки – може би най-екстремните обекти във Вселената. Учените започват да изучават какво се случва с материята и информацията, която попада в черна дупка и се сблъсквали с парадокс. От една страна, квантовата физика твърди, че информацията никога не се губи. От друга – черната дупка изглежда като място, от което нищо не може да избяга. Това противоречие принуждава физиците да преосмислят самото понятие за пространство и информация.
Ражда се едно смайващо заключение: информацията за всичко, което пада в черната дупка, не изчезва вътре, а остава „записана“ върху нейната граница. По този начин черната дупка действа като своеобразен архив, разположен върху повърхност, а не в обема й. Почват да се трупат още факти в подкрепа на необичайната хипотеза – количеството информация, което една черна дупка може да съдържа, зависи от площта на нейната повърхност, а не от вътрешния й обем. Дали това не означава, че природата или Създателят „мисли“ в измерения, различни от тези, които интуитивно приемаме.
Оттук следва логичният, макар и радикален въпрос: ако това важи за черните дупки, възможно ли е същият принцип да се прилага и за цялата Вселена? През края на XX век някои теоретични модели показват, че в определени условия един свят с гравитация може напълно да се опише чрез теория без гравитация, разположена върху неговата граница. С други думи, сложната триизмерна действителност може да бъде еквивалентна на по-проста система с по-малко измерения, която я „проектира“.
Холографският принцип е доста привлекателна гледна точка за академичните умове. Той предлага възможен път към обединяване на различни физични теории, които иначе трудно си „говорят“. Вместо да се борят с противоречията между описанията на голямото и малкото, физиците получават нова гледна точка, в която реалността се оказва по-елегантна и икономична, отколкото сме предполагали.
Засега холографската Вселена не е официално доказана. Липсват факти, потвърждаващи, че пространството около нас е проекция от двуизмерна повърхност. Но ентусиастите, които не се примиряват с каноните на старата наука, продължават да се ровят в необятността на Вселената. Например те продължават да търсят фини следи – микроскопични „зърна“ или ограничения в количеството информация, което пространството може да съдържа. Ако такива следи бъдат открити, те биха подсказали, че действителността има по-дълбока, скрита структура.
Ако някой някога все пак докаже истинността на хипотезата, че Вселената е холограма, това няма да промени нито начина, по който живеем, нито начина, по-който виждаме небето. Столовете ще си останат твърди, звездите – далечни, а пространството – триизмерно за нашите сетива. Промяната ще е в разбирането ни за това какво е действителнсотта в основата си. Подобно на откритията на квантовата механика, тази идея ни напомня, че светът не е длъжен да следва човешката интуиция – и че понякога най-дълбоките истини са скрити зад привидно простата повърхност на нещата.
