Първият хоминин - грекопитек, е живял в земите на днешна България. Може би е ходел изправен, мигрирал е към Африка заедно с жирафи и носорози

Човешката еволюция е протекла в Африка. Точка. До неотдавна това се приемаше като аксиома. Спореше се за това кой е първият представител на еволюционната линия, довела до човека. И за това как е изглеждал той. Но не и къде се е появил за първи път. Така беше до май 2017 г., когато в международното научно списание PlosOne се появяват две статии, след които точката става огромен въпросителен знак. Защото статиите слагат на масата нова теза – че люлка на човечеството е Източното Средиземноморие и че аргументи за това има на Балканите.  

Като всяка нова и революционна теза и тази има ожесточени противници. Няма как да е другояче – за последните 100 години за разкопки в Африка са хвърлени твърде много усилия, време и пари и са събрани много доказателства за това, че този континент е родината на човешкият род и вид.

ГРЪЦКАТА „МАЙМУНА“

Проф. Николай Спасов, зоолог, палеонтолог и палеоантрополог, директор на Националния природонаучен музей при БАН (и един от двамата ръководители на екипа, подготвил статиите), в сътрудничество с учени от няколко страни обаче установява, че преди около 7,2 млн. години по нашите земи (днешна България и Гърция) е живяло съществото, от което най-вероятно тръгва еволюционната линия, довела до човека.
То е първи братовчед на шимпанзето, а двата вида имат общ предшественик, живял може би преди около 8 млн. г.  
Според проф. Спасов това същество е първият хоминин (виж речника). Наречено е грекопитек (гръцка маймуна), защото за първи път негови изкопаеми останки са открити в Гърция. Как точно е изглеждало то, е трудно да се каже, защото фосилите от него са изключително малко.  Но с голяма степен на достоверност може да се предположи, че мъжките са били около 40 кг, а женските – доста по-дребни. По негово време природната среда на Балканите е била много близка до днешната савана в Африка – обширни открити пространства и редки гори. Затова се допуска, че грекопитекът се е движил на два крака или поне често се е изправял.  Разглеждането на негов зъб под електронен микроскоп показва малки драскотини по емайла, което говори, че по храната му са полепвали фини песъчинки. Други следи показват, че най-вероятно се е хранил освен с плодове и с коренища, треви и друга растителна храна, която се намира на земята. Но едва ли се е отказвал и от яйца, гущери, змии и мишки,
ако му попаднат. Ако съдим по сегашните човекоподобни маймуни, и грекопитеците би трябвало да са живели на групи, включващи един доминантен самец и неговия  харем от няколко женски заедно с тяхното потомство и може би отделни подчинени мъжки.
Но ако всичко това е вярно, как става така, че следващите видове в еволюционната линия, довела до човека, са живели в Африка? Обяснението е в миграцията – грекопитекът или тези, които произлизат от него, са се придвижили натам по сухопътния мост, който тогава е свързвал Балканите с Анатолия, предна Азия и Източна Африка. Допълнителен аргумент за такова разселване е и откриването на остров Крит на двуного същество, живяло малко по-късно – преди почти 6 милиона години. Тази находка е важна, защото е междинна брънка във веригата - и във времето, и в пространството – между балканския грекопитек и африканските му наследници. „Това двуного е живяло малко по-късно от нашата находка и преди появата на австралопитеците в Африка. Показва, че във времето, когато в Африка се появяват първите истински предчовеци, тук някъде по Източното Средиземноморие вече е крачило двуного същество“, подчертава проф. Спасов.

Споменатият сухопътен мост е налице заради страховито засушаване. То започва още преди повече от 7 млн. г. и е особено силно между 6 и 5 млн. години, когато нивото на Световния океан спада, Средиземно море се оказва изолирано от Атлантическия океан и се свива драстично като площ. Така между Европа, Предна Азия и Африка се образува масивна суша.
„Не само грекопитекът, но и цялата саванна фауна, известна днес, по произход е свързана с нашите земи. Например жирафите и белият африкански носорог (в по-ранни „версии“, разбира се – бел. ред.) са живели най-напред тук и после са мигрирали към Африка. В изследванията ни на наша територия открихме за първи път и растителност, типична за африканската савана - пригодена да съществува при много силно осветление и горещина без чадъра на дърветата. Ние установяваме, че тя се  развивала най-напред тук преди 7,4-7,2 млн. г. Че тези видове са живели на Балканите, преди да се появят в Източна Африка, установяваме в палеонтологични находища в Гърция и на наша територия по Струма“, разказва проф. Спасов.

ОТКРИТИЕТО

Но как се стига до откриването на грекопитека в България? Това е история за науката като приключение, в което екшънът и вълнението от находката вдигат адреналина. А предвкусването на голямото откритие е съпроводено със съмнения, многократни проверки, очакване на резултатите от сравненията и тревоги за финансирането, които гонят съня. За да се стигне до момента, когато изследователят си отдъхва и с плахо удовлетворение си казва: „Да, наистина е това, което изглежда. Прав съм!“. Професор Николай Спасов не използва тези думи, за да опише преживяванията си около находката, но тези емоции прозират от сладкодумния му разказ.
Както много често се случва, и това откритие идва неочаквано, макар и да е съзнателно търсено.
През 2007 г.  проф. Николай Спасов и дългогодишният му колега и приятел Дьони Жераадс (французин, професор в естественоисторическия музей в Париж) се връщат от Република Македония, където търсят изкопаема фауна от късния миоцен (това е периодът от почти 11 млн. г. допреди 5,3 млн. г.). Учените се интересуват специално от отрязъка между 9 и 8 млн. г., когато е живял уранопитекът – по онова време смятан за най-късния европейски хоминид, който според изследвания може да има връзка с еволюцията на човека. Спасов и Жераадс търсят неговите следи и в Македония, и у нас, тъй като в Северна Гърция само на около 90 км от нашите находища с подобна възраст са намерени негови останки. Щом ги има толкова близо до нашата територия, защо да ги няма и тук, казват си учените.


На връщане от Македония двамата изследователи решават да посетят един колекционер на фосили, чиято идея е да създаде частен палеонтологичен музей – Петър Попдимитров от Чирпан, бивш кмет на града.  Отиват в дома му и той започва да вади своите съкровища.
„Ние ахкахме и охкахме, защото си давахме сметката, че животинските кости, които той е намерил в недалечната кариера, са наистина от времето, което ни интересува - късния миоцен. По едно време той извади една кутийка и каза: „Абе, тук има едно зъбче, което може би е интересно, защото моят зет е зъболекар и ми каза, че му приличало на човешко“. Като погледнахме в кутийката, двамата с Дьони аха да скочим отгоре є, но само се спогледахме. Защото веднага забелязахме, че този зъб е на представител на хоминидите. Това беше зъб на примат! Попитах мога ли да взема това зъбче за изследване, но домакинът отклони въпроса...“, разказва проф. Спасов.
Така двамата изследователи си тръгват с празни ръце, но с пълни с въпроси глави. Цяла вечер обсъждат видяното. Жераадс е много обезкуражен от факта, че интригуващият зъб е в частна колекция. Смята, че никога няма да го получат за изследване. Но професор Спасов не мирясва. Изчаква известно време и пак се свързва с Попдимитров с молба още веднъж да разгледа колекцията му.  Този път разговорът започва издалече. След един час и една гарафа бяло вино вече държи зъба в ръката си. Прави снимки. И понеже се е подготвял старателно, носи със себе си отливки на челюсти, намерени в Турция и Гърция, които принадлежат на уранопитек и анкарапитек от приблизително същото време. Зъбът пасва идеално в горната челюст.

ЗЪБ В ДЖОБА

„И двамата бяхме вцепенени. И му казвам: ако този зъб остане просто така при тебе, нито ти, нито аз ще знаем за какво става въпрос. Моля те, дай да го изследвам, ще ти го върна и това ще има значение и за твоята колекция, и за мен като учен, а и за антропологичната наука“, казва проф. Спасов. Но Попдимитров се колебае. Тогава се намесва жена му, която заявява, че вярват на професора и затова може да вземе зъба. Така той се озовава в джоба му и в продължение на 6 месеца ученият му прави какви ли не изследвания в парижкия музей и най-вече в солунския, където е цялата колекция от фосили на уранопитек. Това му дава възможност съвсем точно да определи зъба – четвърти горен предкътник.
Това обаче не внася яснота за епохата, през която е живяло съществото. Проф. Спасов си дава сметка, че за целта трябва да се направи геоложко и палеонтоложко проучване на кариерата в местността Азмака край Чирпан, в която е открит зъбът. Обаче няма пари за това... Благодарение на разбирането, проявено от тогавашния председател на БАН акад. Иван Юхновски, се намират първите 5000 лв., а малко по-късно още средства от БАН по подготвен проект, с които работата да започне. След няколко години теренна работа учените най-после са готови за публикация и през 2012 г. в „Джърнал ъв хюмън еволюшън“ – едно от водещите световни списания в областта на еволюцията на човека, излиза статията им за най-късните хоминиди на Европа отпреди около 7 млн. години. Проф. Спасов и колегите му са изключително горди не само с това, че и България вече си има свой хоминид, но и че той е най-късният в Европа.

ПИРГОС ВАСИЛИСИС

Постепенно, докато прави сравненията, проф. Спасов си дава сметка, че зъбът може би има връзка и с грекопитека, за който по онова време се знае много малко. Открит е по време на Втората световна война край Атина, край малкото селище Пиргос Василисис (Кулата на царицата) от немския геолог Фон Фрайберг, който  ръководи строително-инженерни работи за окопаване на германската армия на юг от Атина. Докато строи погреби за артилерията, вижда, че от земята излизат кости. Първата му находка е челюст. Сърцето му на геолог не му дава намереното да се затрие и  въпреки че е във война, събира фосилите, прави геоложки и стратиграфски описания и след войната публикува кратка статия за фауната на Пиргос  Василисис. Понеже не е палеонтолог,  дава изкопаемите кости за анализ на палеонтолог от Берлин, който му връща списък с определените по тях видове. Фон Фрайберг включва този списък в статията си. Там челюстта е описана като принадлежаща на маймуната мезопитек, защото за този вид се е знаело по онова време от известното находище Пикерми, също край Атина. Години по-късно го посещава легендарният палеонтолог и палеоантрополог Фон Кьонигсвалд (откривателят на гигантопитека – най-голямата  човекоподобна маймуна, съществувала някога). Като вижда челюстта, Фон Кьонигсвалд веднага разбира, че не е на маймуна, а на хоминид – представител на човешкото семейство. Именува съществото, на което принадлежи, „грекопитекус фрайберги“ - на Гърция, където е намерена челюстта, и на името на откривателя є. Ето как бива открит и наименуван видът, към който проф. Спасов допуска, че може да бъде отнесен и зъбът от Азмака.

ИЗСЛЕДВАНЕТО

В края на 80-те години челюстта на грекопитека изчезва. Открива я проф. Мадлен Бьоме от Тюбингенския университет. Проф. Бьоме е родена в Пловдив и говори български. Тя работи с проф. Спасов отдавна и, стимулирана от предположенията му, преравя куп германски музейни хранилища. Двамата с проф. Спасов оглавяват изследването на челюстта и зъба, за което събират екип от световни специалисти в различните области. В него участва още един български изследовател - д-р Латинка Христова, също от Националния природонаучен музей при БАН.


В сътрудничество с гръцки палеонтолози успяват да установят, че грекопитекът е живял доста по-късно от уранопитека, и да определят кога точно е било това -  преди около 7,2 млн. години плюс/минус няколко хиляди години – досега такава геоложка точност никога не е била постигана.  Успяват благодарение на комбинация от различни методи. Узнават много и за природната обстановка, в която е живял грекопитекът. Така се стига до излизането на двете статии в научното списание PlosOne, с което започна този разказ. В тях учените преописват  челюстта, открита от Фон Фрайберг, доста по-подробно - благодарение на съвременни методи като компютърната томография, успяват да научат много повече за нея. Зъбите са изпочупени, но техните корени са си в челюстта и именно по тези на предкътниците изследователите установяват белезите, характерни за хоминините.