Промяната е живот

Таня Иванова е завършила психология в СУ „Св. Кл. Охридски“ със специализации „Клинична и консултативна психология” и „Социална и политическа психология”. Дипломиран психодрама - терапевт. Един от първите сертифицирани полиграфисти в България. Работила е като клиничен психолог в програми за лечение на зависимости и като психолог в организации. С богат опит в работа със и обучение на работни екипи, групово и индивидуално консултиране.

С писание 8 многократно е разказвало историите на хора, които предприемат житейски завой на 180 градуса - изоставят наглед идеалния си живот с високоплатена работа и напълно устроен бит, като избират свободната практика пред сигурния офис,  сменят професията,  впускат се в рисковано начинание, предприемат духовно пътуване... Въобще – напълно променят живота си. И не, това не е непременно  кризата на средната възраст, когато осъзнаваш, че си смъртен и се опитваш да задържиш усещането, че си жив, с чести „инжекции“ адреналин – бързи коли, нови партньори, рискови спортове, ексцентрични хобита... Най-често това са хора, които имат много, но изведнъж осъзнават, че... не са щастливи. За прозрението, че е нужна промяна, за куража да я осъществиш, за страховете, загубите и поуките от нея разговаряме с психолога Таня Иванова, която неотдавна също направи голяма крачка към свободата.

- Госпожо Иванова, неотдавна се решихте на голяма промяна – загърбихте сигурната си работа. За разлика от неспециалиста вие имате компетентността да подложите на психологически анализ мислите, емоциите, действията, свързани с такава крачка. Как човек решава, че трябва да направи голям завой в живота си?
- Има хора, при които това става драматично – като порив тук и сега дали заради вътрешен процес, или заради външни обстоятелства. Човек прави такива промени по два начина, изборите са позитивен и негативен. Позитивен е, когато знаеш какво искаш и целиш, знаеш към какво се стремиш. Негативният е, защото не искаш това, което е в момента - особено ако си притиснат до стената и правиш завоя заради някакви много драматични обстоятелства. Или защото мястото, на което си, се е изчерпало или пък ти си се изчерпал в него.
Изборите на хората трябва да започват с въпросите „това ли искам“ и „това ли искам сега“. Може да съм искал да съм тук, но това вече да не е моето място. В това няма нищо укоримо. Живеенето те обогатява, то ти представя всякакви алтернативи и е нормално да предпочетеш различна във всеки момент. Другото е протест, освобождение: „Тук съм, но всъщност никога не съм го искал, дълбоките ми желания са някъде другаде, но не ги осъществих заради обстоятелства или защото не ги разбирах. Но сега мога да си дам правото да се опитам да ги осъществя“.
Обединяващото във всички истории за промяна е стремежът да харесваш живота си и да бъдеш оптималната версия на себе си. За целта трябва да си позволиш да паднеш, да станеш, да се върнеш...

- При вас как се случи?
- Нямаше нищо драматично, което да ме принуди да го направя.  Даже напротив. И така е с мнозина - животът си тече по обичайния начин и според очакванията. Правиш това, което трябва. То ти работи добре. Имаш стабилна работа, сигурност, имаш всичко. И повечето хора си казват: това е, което искам. Обаче аз установих, че не съм щастлива.
 
- Какви са признаците, че щастието го няма?
- Част от признаците са физически. Започнах да усещам тялото си по различен начин. Не се чувствах добре в него. Чувствах, че ми трябва  мобилизациая, за да правя с него нещата, които трябва, и дори тези, които обичам – да стана, да се облека, да отида на работа, да спортувам. Усещането е, че я няма енергията. Липсва вътрешният порив да очакваш денят да започне. Установих, че живея предимно между петък вечер и понеделник сутрин. Работната седмица от понеделник до петък ми костваше усилие и исках да мине по-бързо. Изглежда, и заради това  боледувах физически. Вече дори е банално да казваме, че едно общо заболяване може да е пряко свързано с това, че не си ОК с това си живеене.  
Дълго време търсих външни стимули в нещата, които ме карат да се чувствам добре - да ходя на допълнителни практики, курсове, свързани с това, което ме вълнува, доставя ми удоволствие, кара ме да се чувствам пълноценна, интригува ума ми, защото не е рутина. Или интригува тялото ми – танци, йога. Принуждавах се да спортувам. Защото съм установила, че това, което ме кара да се чувствам щастлива, е движението  – физически, умствено, емоционално. Не е задължително да е напред или нагоре. „Движение“  в случая е метафора за път. За проба – да се раздвижиш и да опиташ.

- А докато се проявяват телесните сипмптоми, какво се случва в главата?
- Не можех да си представя, че това може да продължи вечно.  И че ако продължи, не знам дали ще го издържа. Започнах да се чувствам стар човек и да ми се прокрадва мисълта, че това е животът – трябва да го изтърпиш, като междувременно си намираш нещата, които го правят по-поносим. И така мина доста време до момента, в който си дадох сметка, че можеш да живееш, бидейки щастлив. Или поне да се опиташ.

- Какъв беше този момент, как го разпознахте?
- Мога да посоча точния ден, в който установих, че това не може да продължава повече така. Събудих се среднощ, все едно съм се наспала, станах и се спънах – в стаята, която обитавам от толкова години и отлично познавам и със затворени очи. Така лошо се спънах, че щях да се пребия. И си казах: явно съм готова да се контузя, само и само да не ми се налага да правя това, което правя всеки ден. И реших, че не заслужавам това.

Каузата е голям вътрешен подарък, дава сила и усещането за смисъл, които заглушават страховете.

- Тези ваши преживявания отнасят ли се и за другите, предприели голям житейски завой? Или картината винаги е много индивидуална?- От дългогодишната си работа като психолог знам, че хората винаги безпогрешно разпознават момента за промяна. Решението може да тлее с години, но мига, в който осъзнаеш, че би искал и можеш да направиш промяната, го разпознаваш без колебания. И започваш да танцуваш с живота, пък какъвто танц излезе. Той ще си е твоят, няма да е на друг. И някак започваш да получаваш от живота потвърждения, че правилно си избрал промяната. Или може би започваш да си позволяваш да виждаш и да чуваш нещата, свързани с това, че има начин да си смениш работата, ритъма на живот. Другото, което помага, е да споделяш решението си с близки, приятели, за да получиш тяхната подкрепа.
Повечето хора не са рискови играчи и за тях в промяната не рискът е привлекателен. По-привлекателно е усещането,  че се вълнуваш.
Разбира се, има много страхове... Ако някой ми каже, че не е имал никакви колебания дали трябва да направи такава промяна, аз сериозно ще се замисля дали е психически здрав.
Промяната неизбежно е свързана и със загуби.  Зад гърба си оставяш опит и общност, с която си бил свързан - идеи, хора с техните вярвания, култура, ценности...  Но това е полезен опит и можеш да си го вземаш като „подарък“, не е нужно да го изтриваш.

- Човек има ли в главата си предварително някаква картина на това, което иска да се случи, след като предприеме радикалната промяна, и към което да се стреми?
- Има представа за състоянието – като чувстване - в което иска да бъде, не толкова за място.  За това как искам да се чувствам. Обикновено – приятно развълнуван и удовлетворен.

- Какъв тип личност трябва да си, за да се решиш на тотална промяна в живота си?
- Това е за личности, които са намерили вътрешната стабилност, за които центърът е вътре, а не вън.  Това, което пречи на хората да се движат, е когато всичките им инвестиции са навън – материални притежания, статус. Те толкова се идентифицират с тях, че не могат да се обърнат навътре и да видят  кои са всъщност без тези неща. При толкова външни инвестиции може и да успееш да предприемеш промяната, но с едно наум: че тя трябва да ти осигури същите тези притежания – материални, емоционални. Тогава рисковете се виждат по-големи и решението е по-трудно. И идва страхът, че ще загубиш всичко, себе си, няма да знаеш кой си. Защото, когато човек се пита „мога ли да си позволя да си напусна добре платената работа“, той всъщност се пита „аз способен ли съм да правя това по принцип, на друго място, при други условия, и да постигам същата материална стабилност, или сегашното е случаен успех за мен, който всъщност не ми се полага, а аз временно съм надлъгал околните, че съм толкова способен“.
Когато хората загърбват материалната сигурност, това не значи непременно колосална загуба. Може да значи „аз си давам сметка, че мога да живея с по-малко“ – това е примирената суета, известна смиреност по отношение на материалното, свързана и с осъзнаването, че наистина може с по-малко и този ламтеж, тази лакомия, имането не водят автоматично до щастие. Обикновено такива хора и не си поставят за цел някакви огромни материални придобивки. Други неща са им важни. Може да е свързано и с възрастта, защото на младини по-лесно вървиш през света само с един чифт обувки и раница на гърба.

- Добре, напускаш работа и тръгваш на околосветско пътешествие, как се справяш финансово?
- Никой не започва промяната с идеята да стане беден. Човек си дава сметка, че има вътрешен ресурс, който може да използва, за да не стигне до бедност. Този, който избира аскетизма, обикновено има някакво драматично житейско събитие, което го кара да напусне обичайния си свят. Като знак на неприемане на живота, който е реализирал до момента и част от който е. Други го правят, защото избират да се посветят на някаква кауза. Каузата е голям вътрешен подарък. Тя ти дава сила и усещането за смисъл, които могат да заглушат всички страхове от това какво ще ти се случи в живота в бъдеще.  Кара те да се чувстваш правилен, добър, можещ, имащ осъществяването. Посвещаването на кауза дава достатъчно смисъл, за да се понесе всяка нищета. Което е специфична духовност. Но може и да е лудост, защото може да доведе до излизане от света, до загуба на връзка с реалността. Може да се стигне до безкритично мислене за всички събития извън каузата. Има такива случаи.
Промяната може да е и вътрешен път, в който търсиш основания и отговори за себе си и за света.

- Кой е източникът на кураж за такава промяна?
- Много помага усещането, че имаш подкрепата на тези, които са ти важни – приятели, близки. Но това, което най-много подпомага такова решение, е вътрешното усещане, че животът е добър и  светът е добро място. Ако приемаш света като силно застрашаващ, тогава само ще се пазиш и сигурността е от огромно значение. И търсиш мястото така оградено от стени, обстоятелства и хора, което ще ти гарантира, че ще те има.    

- А защо би го имало усещането, че светът не е добро място?
- Човек може да е плашлив и нерешителен, защото някъде по време на порастването не е бил сигурен, че има право да иска. Това е по-обичайна причина за нерешителността на хората, отколкото застрашаващите обстоятелства. Всеки има право да пожелае или да не пожелае нещо. Това не значи, че непременно ще го получи, нито че няма задължения и отговорности. Но правото на чувства и желания не е нещо, което се възпитава. То се дава на малките от големите като право. И ако това не ни е достатъчно дадено и не сме научени на него, ни прави по-плахи.
Че светът е застрашаващо място, също се възпитава у децата, като непрекъснато ги караш да се пазят от него, защото светът може да поиска нещо от тях – нещо, което те не могат или не е редно да му откажат. От това остава несигурност за това кой съм аз, ценен ли съм сам по себе си - с моите идеи, вярвания, чувства и т.н., имам ли право на тях. И ако отговорът е по-скоро не, започвам да се пазя. Това се случва някъде в детството, когато се изгражда базисната сигурност на човешката личност в себе си, и този период от развитието оставя отпечатък върху отношението към света и живота.
Друга причина за несигурност и плахост е, ако докато си бил съвсем малък и безпомощен, твоите потребности не са били посрещнати. Това оставя човешкото същество в примитивизма на искането, на гнева, човек не развива емоционална компетентност. Така става, когато бебето ти плаче, а ти го зарязваш. Или го биеш.

- Какво става с тези, които никога не намират смелост да направят радикална промяна в живота си?
- В случай, че я мечтаят, но не намират смелост, утеха е да живеят в миналото със спомена за това, което ги е вълнувало преди. Това им връща малка част от преживяването и удовлетворението, свързано с него. Понякога тази неосъществена мечта за друг живот се прехвърля като очакване към следващото поколение, дори като изискване към него. Това, за жалост, е твърде често срещано.

- Да се върнеш към предишния си начин на живот признание, че си направил грешка ли е?
- Дори и да е грешка, какво от това? Вероятно можеш да си кажеш: „Всеки може да сгреши и аз мога да простя на себе си“. Въпросът е дали трябва да го приемаш като грешка. Може да е „опитах, видях, че ценя това, което съм имал, повече, отколкото си мислех“ и да се върнеш. Ако ти е казано или показано, че винаги си добре дошъл обратно, е успокояващо, защото означава, че къщата не е изгоряла, т.е. сигурността не е тотално загубена. Правилният въпрос, който трябва да си задаваме, е не дали сме направили грешка, а това ли е, което сме искали. Не правилно ли е, защото според чии правила го оценяваме?

- Защо едва ли не всички истории за голяма промяна са все щастливи?
- Защото по-склонни да споделят своята история са хората, доволни от промяната. А и защото човекът поначало е склонен да вижда предимно добрите страни на историята и по-малко да разказва за трудностите в нея. Но това е доста подвеждащо. Не е вярно, че промяната се постига лесно и е с гарантиран успех. Не вярвайте, че по пътя на промяната се случват само хубави неща – всяко нещо има своите компромиси.
- Колкото по-уверен изглеждаш, толкова по-малко хората си позволяват да поставят под въпрос решението ти. Не остава пространство за натиск отвън. А и помислете – кой е той, че да ти казва кое е добре за теб? Колебанията и страховете трябва да се споделят с много близките, за които знаем, че могат да ги поемат, без да ги пренасят обратно върху нас през собствените си страхове. Защото това правят хората, като ти казват, че правиш глупост – оправдават собствения си избор да не направят същото. По-страшен е натискът на вътрешните страхове. Повечето хора се справят с него, като намират подкрепа от онези, чието мнение наистина им е близко, и е важно точно те да ги подкрепят.   

- Ако при вас като психолог дойде човек и заяви, че не харесва живота си, вие какво му казвате?
- Във всеки случай не му казвам, че трябва в живота си да завие на 180 градуса. Първо ще поговорим за това какъв е неговият живот. Не какво не харесва, а да разкаже как живее. Често хората започват с „животът ми е пълен ужас, не го харесвам, много съм потиснат“, но в разказа има моменти, когато с усмивка и с топло чувство разказват за нещо. Тогава спирам човека и му казвам: „Усмихваш се, явно това е нещо приятно?“ Хората се сепват и казват, че това наистина е много хубаво за тях. Така разбират, че ужасната картина, която имат за живота си, е генерализирана. Понякога не е нужно да променяш целия си живот.  Идеята на психологическата работа е да се стигне до онези конкретни неща, които карат човека да генерализира своя живот като ужасен, неприемлив, неудовлетворяващ, и да променят точно тези конкретни неща. Тези неща обикновено не са много на брой, понякога може да е само едно, но да е кризисно важно за усещането за себе си и за живеенето. И ако в пространството на психологичната работа човек успее да види и раздели тези неща, без сянката на едното да падне върху цялото, тогава може и да ги променя. Може и да завие на 180 градуса в живота си, но може и да не го направи, ако не е необходимо. Може да е достатъчно просто да смени града, в който живее, или фирмата, за която работи.

Ако спреш да се променяш, животът си отива. Само в смъртта няма динамика.

При някои този процес е вътрешен – те сами стигат до това, което ги кара да се усмихват, да се чувстват добре и решават, че ще тръгнат да прекосяват пеша континенти, защото това ги кара да се чувстват щастливи. Или си успешен инженер, но много ти харесва да приготвяш храна и решаваш да станеш готвач. След като в опита си си установил, че има такова нещо, можеш да се запиташ дали не може да го превърнеш в професия. Особено в кризисни ситуации човек инстинктивно се уповава на стабилните и позитивни гнезда в своя живот – хора, места, преживявания. Въпросът е да можеш да ги разпознаеш.

- В едно изречение. Промяната е...?

Прочети още:
Д-р Ирен Мановска: „Корените на страха са в детството”
Паниката е заради желанието да сме идеални и срама да признаем слабост

Статията е публикувана в брой 6/2019 г. на Списание 8