Снимка: Сандър Сами, Unsplash
Помните ли нежния до болка филм от началото на века „Блясъкът на чистия ум“ с Джим Кери и Кейт Уинслет? Идеята да бъдат изтрити болезнените спомени дълго време оставаше в сферата на научната фантастика. Възможността картините от миналото в главата ни да се редактират както се обновява стар файл блазни не само въображението на писателите, но и академичните умове. Днес невронауката все по-уверено приближава към тази мечта - макар и в значително по-сложна и по-нюансирана форма.
Съвременните изследвания сочат, че паметта не е статичен архив, а динамичен процес. Всеки път, когато си припомняме дадено събитие, ние всъщност го „отваряме“ за промяна - процес, известен като реконсолидация. Именно този прозорец учените се опитват да използват: ако в момента на възстановяване на спомена се намеси определена биохимичен или невронен импулс, е възможно той да бъде „презаписан“ в мозъка ни по различен начин.
Един от най-изследваните подходи включва употребата на бета-блокера пропранолол - медикамент, който влияе на физиологичната реакция на стрес. В клинични експерименти пациенти с посттравматично стресово разстройство (ПТСР) си припомнят травматичното събитие под въздействието на лекарството. Резултатът е, че самият спомен не изчезва, но емоционалният му заряд отслабва: страхът, паниката и физическите отговори намаляват значително. Някои проучвания показват и намаляване на кошмарите и симптомите на тревожност след такава терапия.
Изтриване на мозъчни клетки
Все още е ранен етап за изследвания върху редактирането на паметта, като повечето проучвания са проведени само върху животни. Досега откритите основни принципи предполагат плавна скала от възможни интервенции, от манипулация до пълно заличаване. Това обяснява в своята обзорна статия по темата Мирям Франке в sciencefocus.com.
Спомените се кодират в мозъка като „следи от паметта“ - физическите промени, които се случват в мозъка, докато си спомняте нещо. Това може да включва активност в група от специфични мозъчни клетки (неврони) или по-широки връзки между тях.
Следата от паметта може да се засилва или отслабва с течение на времето. Например, тя може да се усилва по време на сън. Нещо повече, всеки път, когато ни изплува спомена, можем да го засилим, отслабим или дори да го променим.
Именно по време на този процес, наречен реконсолидация, спомените могат да бъдат променени – с период от няколко часа при хората.
През 2009 г. група канадски изследователи публикуват революционно откритие. Екипът успя да определи точно кои мозъчни клетки при мишки „светват“, когато животните чуят звук, който те свързват с лек токов удар, карайки ги да замръзнат от страх, когато си го спомнят. След това изследователите успели да унищожат тези мозъчни клетки, като ги насочили с химикал. Забележително е, че след тази интервенция мишките вече не се смразявали, когато чували звука. Учените стигнали до извода, че споменът за страх е бил изтрит.
Всички открития от последните десетилетия очертават една и съща тенденция: учените не толкова „изтриват“ спомените, колкото се опитват да отделят фактологичното съдържание от емоционалния му товар. Това е ключово, защото в повечето случаи целта не е да се заличи миналото, а да се намали страданието, което то причинява.
И тук започва по-трудният разговор - този за границите. От етична гледна точка спомените не са просто информация, а част от личността. Възможността да се „притъпят“ или променят поражда въпроси: ако премахнем болката, не губим ли и уроците, които тя носи? Дали човек остава същият, ако спомените, определящи живота му, бъдат променени?
Невроетичните изследвания подчертават, че подобни намеси в спомените ни могат да засегнат самата цялост на личността и способността ни да вземаме морални решения. Учените предупреждават, че пълното изтриване на памет би означавало и разрушаване на личния разказ, чрез който хората разбират себе си.
Засега науката остава далеч от сценариите, в които човек може да избере кои спомени да изтрие. По-изпълнимата възможност е медицинска: облекчаване на тежки състояния като ПТСР, страхове или зависимости. В този контекст „редактирането“ на паметта изглежда не като заплаха, а като потенциално спасение.
Но именно защото границата между терапия и вмешателство в човешката идентичност е толкова тънка, въпросът „трябва ли да го правим“ остава отворен - дори когато отговорът на „можем ли“ постепенно става „да“.
