ЗдравеКели Джийн Дринкуотър* / 30 януари 2017

Правото да бъдеш дебел

Кели Джийн Дринкуотър за страха от напълняване и предразсъдъците

Не съм сигурна дали забелязвате, но аз съм дебела. Не просто „леко пълничка", както хората се изразяват зад гърба ми, или пък „пухкава". Аз дори не съм „пищна" или „заоблена".

Аз съм просто Д-Е-Б-Е-Л-А. Аз съм слонът в тази стая. Когато се появих на сцената, някои от вас сигурно са си казали: „Ах, това ще бъде много забавно, защото всеки знае, че дебелите хора са забавни."

Или може би сте си помислили: „Тази жена откъде има такова самочувствие?" Защото да видиш уверена дебела жена е почти невъзможно. Тези от вас, които се интересуват от мода, може би са си помислили колко добре изглеждам в тази рокля на Бет Дито. Благодаря ви много! Макар че други вероятно са си казали: "Хм, черното определено щеше да ѝ седи по-добре."

Може би се чудите, съзнателно или не, дали имам диабет или партньор, дали ям въглехидрати след 7 вечерта.

А може би самите вие сте се притеснили, че сте яли въглехидрати след 7 часа снощи, и трябва веднага да си подновите фитнес режима.

Тези преценки са опасни. Могат да бъдат отправени към човек или група хора, както и към самите нас. Този начин на мислене се асоциира със страха от надебеляване.

Като всяка форма на системно потисничество, страхът от надебеляване има корени в заплетени структури като капитализъм, патриархат и расизъм. Това прави страха труден за откриване и почти невъзможен за преодоляване.

Живеем в общество, в което да бъдеш дебел се равнява на това да си лош човек - мързелив, ненаситен, нездравословен, безотговорен и подозрително морален.

И виждаме слабите хора като универсално добри - отговорни, успешни, защото държат под контрол апетита, телата и живота си. Виждаме тези идеи отново и отново в медиите, в политиката по общественото здраве, в кабинета на доктора, в ежедневните разговори и в личното ни поведение. Дори е нормално да съдим самите дебели хора за дискриминацията, с която се сблъскват, защото в края на краищата, ако не ни харесва, трябва просто да отслабнем. Лесно е.

Мисълта да бъдем слаби е вкоренена в начина, по който оценяваме хората и самите нас, дотолкова, че си задаваме въпроса: „Защо имаме презрение към дебелите хора и откъде идва това неуважение?"

Наистина ли искаме да живеем в свят, в който хората са лишени от елементарна човечност, ако не следват приетите коравосърдечни социални форми?

...Не казвам, че това да се науча да обичам тялото си, е било лесен процес. Това не е истина. Научих, че светът може да е много разочароващ и изолиращ, когато живееш извън приетите от обществото нормални форми. През последните 20 години се опитвах да разбера тези послания и, честно казано, се чувствах като във влакче на ужасите. Много хора са ми се подигравали, дори са ми подвиквали от минаващите коли. Казвали са ми, че съм луда. Но има и хора, които ми се усмихват, и разбират какво ми струва да изляза на улицата с високо вдигната глава.

Аз съм част от международна група хора, които, вместо пасивно да приемаме факта, че нашите тела са и винаги ще бъдат дебели, активно избираме да блестим с телата, които притежаваме.

Избираме да работим със своите недостатъци. Смятаме, че здравето е нещо повече от остаряла диаграма на индекса на телесната маса.

Ценим душевното здраве и самоуважението. Интересува ни как се чувстваме в телата си като жизненоважен аспект на общото ни благосъстояние. Ние сме хора, които не искат да повярват, че животът в тези тела поставя бариера за каквото и да било.

...Не казвам, че не трябва да си променяте телата, ако това е целта, към която се стремите. Да откриете себе си, е един от най-прекрасните актове на любов към себе си и може да се изрази по милиони начини - от прически, татуировки, извайване на тялото до хормони, операции и дори драстични диети. Просто е: това е вашето тяло и вие решавате кое е най-добре за него.

Моят избор да съм активна означава да върша неща, които, като дебел човек, не се предполага да правя. Например да каня други хора да се присъединят и да правим изкуство от това. Редовна спънка на този етап е откриването на места, които са често забранени за хората с големи тела: модните подиуми, клубните представления, публичните басейни и сцените за танцуване. Груповото откриване на такива места е не само велико художествено изразяване, но и радикален подход за изграждането на една общност.

Страхът от надебеляване.

Това е страхът, който храни диетичната индустрия

– забраняваща ни да се примирим с нашите тела и принуждаваща ни да се стремим да изглеждаме като на снимките „СЛЕД", за да живеем пълноценно. Защото истинският слон в тази стая е страхът от надебеляване. Застъпниците на надебеляването не си позволяват да се отдадат на този страх. Те защитават правото на всеки от нас да изглежда по начина, по който смята добър за себе си. С респект към чуждото мнение, но и с волята да сме свободни, ние може да изместим съпротивата на обществото да приема разнообразието и да започнем да празнуваме безбройните начини да ценим телата си.

------------------------

* Лекция на Кели Джийн Дринкуотър от май 2016 пред аудиторията на TEDxSydney. Дринкуотър сформира отбора по синхронно плуване „Водните Прасета" в Сидни. Директорът на признатия танцов театър „Изключителна Сила" - Кейт Чемпиън, я моли да работят заедно по проект с участието на дебели танцьори. Представлението става хит.