Йордан Камджалов: С музиката създавам пространства

Критиците го наричат „най-перспективния млад диригент на XXI век", „гений в света на музиката", но за мен той е... дързък млад магьосник. В буквалния смисъл. Махва с вълшебна пръчица и омагьосва всички. Ей така, напълно естествено, без никакви усилия, без его и свян. По време на концерта му в зала „България" не можех да помръдна. Мислите ми една по една се отрониха, отваряйки място за нещо... не зная точно какво.

Камджалов „сграбчи" всеки един човек от публиката и го отведе до нови многоцветни светове, които трудно могат да се опишат, могат само да бъдат преживени. Усещаш, че тези пространства дори не са нови, а забравени стари някакви пристани. Места, където тяло, душа и дух се сливат в едно.

А колкото до протокола, е редно да припомним, че Данчо, както приятелите му го наричат, е само на 33 години, но вече е покорил световните сцени. Свирил е с водещи оркестри от Лондон, Цюрих, Люцерн, Бон, Берлин, Париж, Тоскана, Бостън, Ню Йорк, Хамбург, Хелзинки, Кошице, Базел, Сингапур, Токио... Носител е на десетки световни отличия, сред които първа награда на четвъртия международен конкурс за диригенти Jorma Panula във Финландия (2009 г.), наградата на музикалните критици на 24-ия Централноевропейски музикален фестивал. През 2010 г. Камджалов бе номиниран от германското радио „Фазит" за най-добър оперен диригент, а миналата година Opernwelt, най-популярното списание в света за опера, го номинира за най-добро изпълнение на годината.

През 2011 г. Камджалов безпрецедентно стана първият чужденец, спечелил с пълен консенсус конкурса за генерален музикален директор и главен диригент на Оперния театър, Филхармоничния оркестър и фестивала Heidelberg Schloss Festival в културния център Хайделберг (Германия).  

През 2014 г. НАСА кръсти космическия обект 52292 с името „52292 Kamdzhalov" – на българския диригент. 

Срещата ни с маестрото този път е по повод на новия му музикален проект, който, както винаги, не е никак обикновен и носи мощен заряд да променя светове.

- Маестро Камджалов, разкажете ни за вашия амбициозен проект, който, надяваме се, ще изведе българското певческо изкуство на нови висоти. 

- (Смее се.) Ще ви разкажа. Поканиха ме в Швейцария да основа международен хор. Това предложение бе катализатор на отдавнашната ми мечта да създам един звуков апарат, който работи безкомпромисно. Но има неща, които зная, че трябва да се реализират само в България, в земята Орфеева... Причината не е в това, че съм националист, а защото вярвам, че в българската музика има колосален потенциал, за който си струва светът да разбере повече. Затова акцент в репертоара ни ще бъде българското народно, класическо и духовно наследство. Стъпваме здраво върху нашата хорова традиция. Предполагам, знаете, че България за кратко време през ХХ век създава такава традиция, че няма конкурс в света, на който български хор да не е печелил награди.   

- Но не искате да използвате думата „хор", защо?

- Защото създаваме нещо ново, една музикална лаборатория, където хората ще изследват повече себе си, отколкото музикалната материя. Тя се разкрива само когато човек е разкрил себе си. Сега хората имат страх да се отворят. Всички говорят, че работим с 3-4% от мозъка си, но никой не говори за сърцето. Тук, в Източна Европа, смятаме, че сме с широки души, но не е така. Ако мозъкът ни работи на 3-4%, то и сърцето ни също е на 3-4%. Може би става въпрос за самозащитен механизъм и хората са си отрязали много сектори на сърцето. Но при мен няма от какво да се защитават. 

Тази лаборатория ще създаде условия за огромни вътрешни движения в човека. Но не ме разбирайте погрешно – не говоря за някакъв хор, който да медитира. Ако искаме да направим нещо само заради нас самите, ще се качим на планината и ще се наслаждаваме на природата. Няма нищо по-прекрасно от планината! Ние се събираме, за да направим един работещ музикален апарат. Работа, работа, работа! Ще се работи професионално и отговорно. С огромна дисциплина, с огромно усещане за дълг и стремеж за принос. 

Мечтая за един колективен вулкан, който да изригва радост, възторг, вдъхновение, отношение, мисъл и чувство. Вярвам, че можем да излезем от черупката си, да разгърнем себе си. Да пронизваме хората...

А като казвам, че трябва да се разгърнем, имам предвид, че това е единственият начин да сме изоморфни с Вселената. Тя, както добре знаят читателите на Списание 8, е в перманентна експанзия – преди няколко минути беше по-малка, отколкото е в момента. И след като Вселената експандира, трябва и ние да експандираме. Ако останем статични, моментално сме в дисхармония с Вселената, защото тя е в тотална динамика. 

- Как мина прослушването? Какви хора дойдоха?

- Кастингът мина на много високо ниво. Имаше огромен интерес, хората жадуват за друг тип работа, за саморазгръщане. Това показва, че усещането ми за спешна нужда от такава музикална лаборатория е било на точното място и време. Това е комплимент за българите, за които се говори, че са обезверени и нищо не им се прави. Напротив. 

- Кои са критериите за избор на участници? 

- Имам 3 изисквания. Първо - да имат много хубав глас. Второ - смелост да мислят и чувстват. И трето - да осъзнават, че духовността е единственото смислено бъдеще на нашата цивилизация. Те трябва да се идентифицират с това, което правят! Само тогава човек е убедителен. Като Мариус Куркински – от елементарен на пръв поглед текст той създава паралелен свят. Същото е и с музиката. Когато се отъждествиш с нея, ставаш гейзер. Събирам 30-40 гейзера. 40 музикални Мариуса.

Искам да сме като холограма, като един бъдещ модел на функциониране. Парад на абсолютната демокрация - всички са равни, всички са еднакво важни. Хоровото изкуство е най-демократично – под такава форма е описано в античността. В Атина част от определението за образован човек е било, че пее в хор. 

Но няма да сме елитарни, няма да пеем само в големите зали, ще ходим в болници, в домове за сираци. Ще заразяваме с живота си. Виждам екипа като семейство, което показва на света как можем да се обединяваме чрез изкуството. А посоката ни винаги ще е една – да сме абсолютно честни, автентични и смели. Това са характеристики на децата. При тях няма политика, няма сметки – те са истински и креативни, качества, които възрастните губим. Тези, които са ги запазили, обикновено са гении. И Моцарт, и Айнщайн са били абсолютни деца. Прекрасният цигулар Максим Венгеров вече е на 40 г., но като го погледнеш, също виждаш дете.

-  Кога да очакваме първия концерт?

-  След една година ще направим национално турне, през 2016-2017 г. трябва да сме пeли вече в много европейски държави. 

- Защо хор, а не оркестър? 

- Учил съм хорово дирижиране и в София, и в Берлин. Основал съм 4 хора – два в Берлин и два в София. Създал съм камерен оркестър в Берлин и фондация в София за млади български творци. Освен това съм инициатор на възраждането на уникалния международен фестивал на женски и девически хорове в Търговище, на който съм почетен председател. За мен това да създавам, винаги е било част от живота ми... Новото сега е твърдата решимост за посоката, в която да се движи този проект. 

В международен план работя предимно като оркестров диригент, но категорично мога да кажа: преимуществото е, че хорът работи с текст. Човешкият глас може да бъде директна функция на сърцето.  Другото, което  ме интересува, е абсолютното сливане между слово и звук. Ще озвучаваме думите и ще даваме на звука конкретна ментална посока. Искам независимо до кой звук се докоснем, да му дадем живот. А също така да моделираме обществото – проектът ни да бъде възпитателно средство. Това е идея, която познаваме още от антична Гърция и с която се е отъждествил гигантът Рихард Вагнер, създавайки „Художественото произведение на бъдещето". Вагнер казва - „сцената като трибуна и олтар".  И в този смисъл обмислям как формата „концерт" също да отпадне – трябва да има някакво съучастие. В Гърция, в античния театър, това разделяне между изпълняващи и слушатели го е нямало. Няма го и при обредността през по-стари времена. Иска ми се да се върнем към неща, съществували преди хилядолетия. Да въвлечем хората в процеса на творчество. 

Истината е, че никога не съм искал да правя просто музика. За мен тя е инструмент, средство за създаване на пространство. Музиката служи за транспорт на идеи. Затова и никога не съм искал да правя изкуство, което радва. Няма смисъл, няма полза от радване. Искам да шокирам, да трансформирам, да разбивам клишета. Ако има нещо, което да спира разгръщането на човека, това е повтарянето на клишета и догми. 

- Това лято направихте невероятен концерт в зала „България". Направо подлудихте публиката. Критиците ви наричат музикален гений на новия век. Как го правите? 

- Разликата между доброто и изключителното изпълнение е много тънка. Преминава се при активирането на едни рядко докосвани зони на сърцето. 

Преди две години направихме „Симфония на възкресението" на Густав Малер и музиканти от Софийската филхармония плакаха. Идваха със сълзи... Затова, когато ме поканиха за постоянен гост-диригент, казах: „Заради тези сълзи се завръщам отново и отново." Има ли някой, който да не мечтае, да не жадува да е креативен, честен и даващ в работата си? Има ли някой, който доброволно да мизерства в себе си, да не иска да се прояви? Трябва само да се създадат условия хората да полетят. 

- Къде е бъдещето на музиката според вас?

- В навлизането на молекулярно, на микрониво в музикалната субстанция. Понеже чувствителността на сегашния човек е загрубяла, на него му е по-лесно да се проявява в големи форми. Докато всеки тон, всяка дума са светове сами по себе си. И в това аз виждам бъдещето. Отново ще спомена Мариус Куркински – той идва и казва две думи и просто това е невероятно. Защо ти е цяла пиеса на Шекспир? Всяка дума е огромно пространство – то отваря врати. Същото важи и за всеки тон. Можем да извличаме потенциала от звука и от думата. Вземете думата „любов". За някого това е абсолютно всичко. „Бог е любов" - следователно любовта е всичко. Но за друг това е нещо битово. Днес нямаме нужда от нови понятия, а от ново съдържание. Живеем в епохата на интерпретацията, а не в тази на композицията в сферата на изкуството. Създадени са всички възможни форми, с които може да се стигне до върха на човешката емоционалност и мисловност. Ние трябва да се отворим, а не да се крием зад създаване на нови форми. Има толкова прекрасна музика, върху която паразитираме. Наслаждаваме є се отвън, без да влезем вътре.

- НАСА реши да кръсти астероид от Слънчевата система на ваше име...

- Това никога не съм си го мечтал, нито помислял. Когато бях на 13 г., исках да работя за НАСА, сега не работя, но съм част от тях по друг начин. 

- Каква е за вас връзката между музиката и астрономията?

- Когато бях ученик и трябваше да свиря пред публика, имах сценична треска. Единственото нещо, което ме успокояваше, беше да чета за физика и астрономия. Наблюдавайки звездите и Вселената, разбираш колко си малък и нищожен със своите проблеми. Музиката, математиката и физиката са платформи, в които се работи ежедневно с идеята за безкрайност. Обожавам безкрайността! В музиката има едни пластове, до които изобщо не може да се достигне. Точно тази перспектива за мен е основен вдъхновител.

- Защо решихте да следвате астрономия?

- Това ми е мечта от малък, отпреди повече от 20 години. Тогава не знаех с какво да се занимавам – с наука, философия или изкуство – трите най-съществени прояви на човешката цивилизация. И трите отиват към безкрайността, и трите имат една и съща цел. Но с това тяло мога да взема само едно образование и да правя, общо взето, едно нещо. Избрах музиката заради социалния елемент. Тя дава възможност да си в директен контакт с хората, да споделяш с тях това, което те интересува. Знам, че в една лаборатория също щях да съм щастлив, но елементът на споделяне щеше да е ограничен. А този нагон и желанието за принос движат човека. Да искаш да споделиш плодовете на своя труд. Затова днес смятам, че съм взел правилното решение. 

Но в душата ми остана една тъга по астрономията. Като ученик имах утопични планове. Казвах си - ще стана много добър музикант, ще пътувам в своя самолет. Ще си намеря един много, много напреднал математик или физик, който да ми разказва актуалните неща – да ме държи в течение, за да не страдам, че съм изостанал. Аз да пътувам, а той да ми говори: това и това открихме...

Точно това не успях да реализирам (смее се), но когато отидох в Хайделберг като генерален музикален директор, се запознах на един коктейл с директора на най-големия институт по астрономия в Германия. Неговата страст беше музиката, а моята - науката. Прегърнахме се. Бяхме като ин и ян. Тогава той ми каза: „Аз ще идвам на всички твои концерти", а аз отвърнах: „Аз пък ще идвам на всички твои лекции". Така започнах всяка седмица да слушам за астрономия. А когато нещо не ми е достигнало на лекцията, му се обаждам по телефона и го разпитвам... Така мечтата ми се сбъдна по малко по-различен начин.

Публикувано в брой 9/2014 на Списание 8.