На 450 км от последния асфалтов път се влачим с 10 км/ч през безмилостната каменна пустиня. Със съпруга ми Стоян вече сме близо до езерото Туркана – място, далече от цивилизацията, непознато и труднодостъпно, земя на малки народи и богати племенни култури. Наоколо няма жив човек. Безкрайност. Единствено еднообразни, ширнали се черни вулканични камъни, нажежена пещ, безжалостно слънце... Чиста и суха красота, безмилостна и неподправена. Денят постепенно си отива. Слънцето се разделя с острите дълги сенки на камъните, а пред нас се разстила огромното солено езеро Туркана, блещукащо като мираж. Наричат го нефритеното море. Под златистата, мека светлина на падащото слънце и успокоителната гледка на водната шир пътуваме още час към Лоянгалани, или мястото на дърветата на езика туркана. Ще гостуваме на германец – странник и отшелник, създал своеобразен оазис около сладководните извори, палмите и щедрите, издухани от порива на ветровете сенки на акациевите дървета. От този базов лагер ще правим кратки експедиции при племената. Долината отпред разкрива стотина скупчени на групи колиби. В своеобразен мир, хармония и културна симбиоза живеят племената туркана, ел моло, рендил и самбуру. Разделяме се с водача и продължаваме сами. Избираме да сме свободни и сами да вземаме решенията, макар и с риск да си навлечем неприятности сред тази непозната, дива земя и нейните хора.
Неповторимият разказ на Димитрина Василе за живота на кенийските племена и изумителните й снимки - вижте само в Октомврийския брой на Списание 8.