
„Духовен байпас“ е термин, предложен от Джон Уелууд в началото на 80-те години на 20-ти век. Изразява какво всъщност не е духовност, но прилича, претендира или е представяно за такава. Представяме ви фрагменти от статията на Орлин Баев – психолог и психотерапевт, разкриваща начините на съзнанието и егото да се наместят в така наречените наши „духовни“ напъни и да променят вътрешната ни картина тотално. Заменяйки истинното с лъжливото. Или както се изразява Баев с неподражаемия му стил - закачане за хубавичкото и избягване на лошичкото…
- „Духовно“ заобикаляне на емоционални нерешености чрез психични защитни механизми, изолиращи нежелани собствени проблематики през интелектуализации, рационализации, формиране на реакция, отреагиращи емоционални изстъпления и други. Това е всъщност духовен байпас. Докато при представяното за духовна практика и живот действат автоматично несъзнателно, тези психични механизми, накичени с думичката духовност, потискат, изтласкват, замитат под килима на съзнателността и така хронифицират и карат нерешеното да гние и да се множи количествено разнообразно и качествено деградиращо.
- Здравата духовност е себепознание, приложено в делника, в най-малките ежедневности. То е познаване на сянката толкова, колкото и на светлината, на свръхсъзнателността, едновременно с подсъзнателността. Зрялата духовност по никакъв начин не е напудрено-розова. Нормално е дадена духовна дисциплина да изпитва естествената бинарна емоционалност, присъща на човешкото битие: радост и тъга, гняв и мир, болка и удоволствие, страх и смелост, любов и омраза, избухване и умиротворение, харесване и нехаресване, привличане и отблъскване, симпатия и антипатия. Емоционалната его природа си остава същата, дори при най-висшето просветление. Разликата е в гледната точка, в панорамата на диалектичен синтез, от която липсва закачане за „хубавичкото“ и отбягване на „лошичкото“.
- Първият признак на псевдодуховността е интелектуализацията - опит чрез мислене и говорене за дадена проблематика, тя да бъде контролирана и поставена на дистанция с помощта на сигурността на хващането за думите, за интелект. Мислене за мисленето, натрапливо предъвкване, чрез което се изразява невротичният свръхконтрол, потискащ нежелано „недуховния“страх, страст, болка...
- Рационализацията често се бърка с интелектуализацията, но е различен механизъм. Тя е извиняване на собствено непоемане на отговорност за решаване на нежелани вътрепсихични съдържания и процеси чрез уж рационални обяснения, изнасящи отговорността във външни фактори. Извинение за липса на активно включен социален живот, за „аз съм над нещата и това не е важно“ поведение, за непоемане на отговорност, за грубост, наричана искреност и духовна дисциплина, за равнодушно безлюбие. Извинения за липса на сърдечна емпатия и помагане в нужда, оправдавани с карма.
- При формиране на реакция често „духовният“ изразява отношение, противоположно на актуално наличното дълбоко в него. Изтласканите сенки на лошото момче/момиче, глупака, бохема, насилника, безскрупулния, хищника, властния и т.н., биват „замазвани“ чрез проявявано външно отношение на осъждането им при тръбене за доброта, чистота, интелигентност, аскеза, дружелюбна взаимопомощ, умереност, състрадание, алтруизъм. Не че в последните има нещо лошо - напротив, когато са част от реална, оцялостена духовност, са най-прекрасните нравствени достижения на Човека, основа за събуждането за Същността му. Разликата обаче между цялостната и байпасната духовност е голяма.
(Очаквайте втората част на материала)