Светът в тебАлексей Беляков / 21 март 2022

Опитвам днес да събера разпилените кубчета на детето…

До болка откровено покаяние на един баща, прозрял грешките и потърсил нов път към сина си

Снимка: IStock

Синът ми е почти на 19, по-висок е от мен с една глава, самостоятелен и уверен в себе си. Което пък ми разрешава да разкажа вече за моите грешки във възпитанието му. На него тези откровения няма да му навредят, а на някои родители могат даже да помогнат.

Обикновено се смята, че бащата е основният герой при момчешкото възпитание. Знаете, че не е съвсем така. Майката изобщо не е по-маловажна, но базовите мъжки ценности трябва да заложи бащата. Няма да ги изреждам, но първата и най-главната ценност е отношението с жените – тоест с мама. Това, което момчето вижда най-напред, то ще формира неговата миниатюрна уютна вселена.

Скандалите

Десетки пъти се договаряхме с жена ми да не се караме пред Тимофей. Все не се получаваше. А това е мъжка задача, независимо кой е причинил възникването на кавгата. Мъжът е този, който трябва или да избегне препирнята, или да я сведе до леко заяждане, или да я отложи с мирни похвати за място и време, когато детето няма да гледа и чува баталните сцени.

Но, уви. Ролята на неврозен диктатор е твърде сладка, като започнеш не можеш да спреш. В апогея на скандала, в момента на опияняващата воинска еуфория, изобщо не ти пука дали има дете наблизо или не. Синът ми наблюдаваше доста честичко такива епизоди и те в никакъв случай не облекчаваха и без друго тревожното му възприятие на света.

Той така и никога не ни каза нищо, той е интроверт, но моделът на семейство в неговото съзнание придоби очертанията на тъпа безкрайна сапунка, която гледаш дори без телевизорът да е включен.

Грешните подходи

Понякога през почивните дни ходехме с Тимофей на ски. Тима изобщо не беше спортен тип, краката му се омотаваха в ските и щеките, той падаше на земята и ми викаше: „Татееее, чакай ме!“.

Подхвърлях му някакви презрителни реплики и продължавах. Кой знае защо ми се струваше, че (както съм виждал по съветските филми), момчето сега ще се отърси от моето презрение, в него ще се събуди спортната злоба, той ще скочи и ще ме изпревари нахъсан почти преди финалната лента. Тъпотии. Нищичко не се събужда у днешните градски момчета, те лежат на снега и мръзнат обидени и печални. А номерът с бруталния баща предизвиква само ненавист.

Ако можех да върна времето назад и да сме отново на ските в оня ден, щях да се върна до падналото момче, да му помогна да се изправи, да го изтупам от снега и да му кажа: „Няма страшно, хайде да продължим бавничко, важното е, че сме заедно...“.

Обидите

Едно несправяне с връзването на връзките на обувките предизвикваше у него отчаяние и често – рев. Аз се нервирах страшно и крещях, че не желая да имам нищо общо с тоя ревльо и скандалджия. Понякога жена ми ни помиряваше. Но радостта от почивния ден и предстоящата разходка вече се беше изпарила.

Трудно му беше да научи таблицата за умножение. Много трудно. Нервите и на двамата родители не издържаха и на бедното дете му се наложи да изслушва тежки обвинения и пророчества, че го чака работа като шофьор на бус. Когато Тима поотрасна, при забележките за ниски оценки и заплахите, че ще го бива само да „върти геврека", той отговаряше през зъби: „Да, аз много искам да стана шофьор на автобус! Оставете ме на мира!“.

Смятам, че двамата родители не трябва по едно и също време да го играят обвинители. Дори ако детето едва не е изгорило къщата експериментирайки с пироефекти. Изобщо пък не става дума за някаква таблица за умножение. Единият трябва да е адвокат. „Е, успокойте се и двамата. Той не е искал да подпали къщата, само е изучавал особеностите на огъня, така ли е, сине?“.

За детето и без друго светът се състои само от обиди и страхове, а когато и двамата най-близки нему хора надвиснат над него като палачи, той няма къде да се скрие, паникьосва се и се чувства зле.

Дуднене и постоянен упрек

Често сменяше увлеченията си и се поддаваше на чужди страсти. Например някой от класа събира колички – хайде и нашият също започва. Или някой рисува графити – веднага и той решава да го прави. Всяко такова увлечение продължаваше не повече от 6 месеца.

За мен това беше повод поне сто години да дудна, че той не може да се съсредоточи върху нищо, че си сменя интересите и като пеперудка каца тук-там без да задържи вниманието си задълго върху едно нещо. Че трябва да си избере най-накрая едно нещо и да му посвети живота си...

Накратко – ужасно досадно бащинско мрънкане, което води само до едно – детето или се страхува вече да отдаде предпочитанията си на нещо ново, или пък крие новото си увлечение от родителите.

И Тима ставаше все по-затворен. „Ама я да видя какво правиш?“– питах бодрячески, виждайки го как рисува. „Нищо!“ – решително отговаряше Тима, прикривайки с ръце първо белия лист хартия, а после монитора на компютъра. И никакви ласкави думи не бяха в състояние да го принудят да сподели своите момчешки тайни.

Пиянството

И ето го основният ми проблем и мъка, и болка, и тежък спомен. Докато Тимка растеше – аз пиех много. Поне два пъти седмично прекалявах и изпадах във веселяшките си състояния на безбрежно опиянение. Пусках музиката до дупка. Когато той беше малък, смятах, че детето нищо не разбира, че не чува и вероятно вече дори е заспало. Нищо подобно!

Той е виждал всичко, всичко е разбирал. Каза ми го, когато порасна. Дъщеря ми потвърди, че се е събуждала от шума, който съм предизвиквал в почерпено състояние и призна, че след това е сънувала кошмари. А на сутринта бащата, гонен от махмурлук не е най-лицеприятното зрелище... Отново изхабен ден, изпуснат, пропилян.

Покаянието

Но това вече са напразни разсъждения, които може да са изгодни за оправдание и психологически комфорт: ето, аз вече се разкаях! Но докато съм вървял към покаянието и смехотворните си педагогически открития, синът ми вече е пораснал.

А ми се струваше, че още дълго ще седи на пода и ще строи кули от кубчетата си. И че ще имам време да се опомня, да се поправя, да изляза от махмурлука, да седна до него на пода и да издигнем от кубчетата
най-високата в света кула. Кубчетата се разпиляха. Късно е…

А Тимофей израсна добър човек. Винаги е готов да помогне на заблудения си баща. Друг на негово място би отговорил: „Знаеш ли какво? Спомни си как си се напивал, как си ми крещял за нищо. Изобщо не желая да те виждам.“ А той всичко ми е простил... Радва се на новия ми живот с втората ми жена и природената му сестра Кира.

Гледам го и си мисля – нещо се е объркало в природата.

Трябвало е той да ми е баща – търпелив и великодушен.

Тима работи в телевизията и шефовете му не могат да го нахвалят колко е отговорен, сериозен и разумен. Аз му звъня по три пъти на ден и го питам къде е и не е ли гладен. Той, разбира се, се вбесява: „Тате, престани да ми звъниш през час!“

Да търпи. Няма да престана. Защото се опитвам да събера отдавна разхвърляните и загубени кубчета...

Източник