Снимка: freestocks.org, Unsplash
Мъката и болката се крият зад манията ми да купувам нови дрехи. Когато в живота ми се върна любовта и свързах пътя си с този на годеника ми, осъзнаването на обсесията ме принуди да хвърля материалната тежест и да погреба идентификациите, които бях избрала да крият истинското ми Аз. Това разказва Хума Куреши пред The Guardian.
Бях закърмена с някои религиозни правила за това, което мога и не мога да нося - без голи ръце, без голи крака - и като тийнейджър копнеех за тоалети, които не ми бяха разрешени. Веднъж, на шопинг пътуване до Бирмингам с приятели от училище, пробвах халати, къси поли и леки летни рокли в съблекалните на големите вериги, само за да видя как ще изглеждам в екстравагантните парцалки. Спомням си, че изпитах диво вълнение, втренчена в отражението си в огледалото, което не приличаше на мен.
Предполагам, че това беше първият път, когато разбрах, че дрехите могат да ми помогнат да се преструвам, че съм някоя друга – не аз.
В университета приятелите ми ме нарекоха Мода, защото винаги купувах нови дрехи. Работех през уикенда в книжарница и спестявах оскъдната си заплата за закупуване на тоалети: обувки, сака, палта, поли, ризи, рокли, панталони, бельо - всички избрани да си подхождат до най-малкия детайл, за да изглеждам в тях перфектно. Обичах начина, по който се чувствах, когато получавах комплименти за дрехите си.
Когато учех за магистър в Париж, манията ми започна да излиза от контрол. Чувствах се потънала дълбоко в курса си по политика. Лекциите ми бяха дълги и интензивни. Да се сприятелиш с някого в тази интензивна среда на обучение беше трудно. Бях самотна. На няколко пъти мислех да се откажа от курса.
Моят университет се намираше в една елегантна странична уличка, заобиколен от бутици, пълни с дрехи, които ми спираха дъха. Знаех, че в тези магазини персоналът ще ми направи комплимент за моя вкус и всичките ми тревоги ще изчезнат. Почнах да пазарувам с кредитната си карта, като си казах, че ще се справя с финансовите си проблеми по-късно.
Реших, че парите, които повечето хора харчеха за социализация, бих могла да изразходвам за дрехи.
Баща ми се разболя тежко и аз се върнах в Англия, притеснена и уплашена, с голям куфар с красиви дрехи. Когато той умря, аз се почувствах дълбоко самотна и не на мястото си. Бях на нова работа в нов град, опитвах се да се справя със скръбта, която носех вътре в себе си през цялото време. По някакъв начин купуването на дрехи ми отнемаше болката. Пазарувах онлайн в обедната си почивка или на път за вкъщи. Не изпитвах особена тръпка от покупките. Просто го правех, защото беше нещо за правене. На душата ми беше тежко, но да мога безсмислено да подбирам хубав завършен тоалет всяка сутрин, означаваше, че в този момент не е нужно да мисля колко самотна се чувствам.
Натрупах толкова много дрехи, че трябваше да си поръчам резервен гардероб, за да прибера всичко.
„Опитвате се да замествате с материални блага необходимостта от оцеляване в този свят“, каза ми психологът, при когото се осмелих да отида.
Знаех какво има предвид - да не говорим за въздействието върху околната среда от закупуването на толкова много дрехи - и въпреки това продължих да го правя. Внимавах да не изпадам в дългове (и по този начин се самозаблуждавах, че в крайна сметка това не е пристрастяване), но цените на покупките ми набъбваха постоянно. Рокля от Malene Birger, палто на Marc Jacobs, пола Missoni, чанта Mulberry.
В крайна сметка срещнах един мъж. Влюбих се за първи път от дълго време насам и той стана мой годеник. Вече не се чувствах самотна. Животът стана по-светъл, по-лек, по-прост. Имаше надежда и нови възможности. Трябваше да се преместя с него след сватбата ни, но възникна голям проблем – в новото ни гнездо определено нямаше да има достатъчно място за всичките ми дрехи.
Докато изпразвах гардероба си, опитвайки се да опаковам живота си на младоженка, се почувствах отвратена и смутена от купищата парцали. Гледах дрехите си, някои все още с етикети, и тази пъстроцветна разхвърляна грамада ме накара да разбера, че тези дрипи не означават нищо.
Всичко, за което ми напомняха множеството изискани тоалети, беше моята самота, как се опитвах да я скрия, а също и безразсъдството, с което бях похарчил толкова пари.
Не исках да започна следващата глава от живота си, омотана със спомени за тази тъга, опакована в хубави дрехи. Поканих приятели и ги оставих да си изберат от купищата дрехи каквото искат да носят. Продадох по-скъпите артикули в магазини за втора употреба и оставих кашони с дарения в няколко пункта за благотворителност. Запазих около една десета от оригиналния си гардероб, като нито един от тоалетите не беше особено модерен.
Осем години по-късно все още обичам да пазарувам, но го правя много по-обмислено и осъзнато. Актът на раздаване на толкова много дрехи беше начин да изхвърля всички личности, наслоени върху истинското ми Аз, което бях крила дълги години.
Осъзнах, че не е нужно да се обличам хипермодерно, за да се преструвам на някой друг. Не беше нужно повече да се крия зад измислени идентичности. Просто можех да съм аз и това беше великолепно.